Приказка

Искаш ли да ти разкажа приказка?

Ти само слушай търпеливо

може би не е от най-красивите

но беше искрено

и малко диво.

Тя беше 20-годишна

захвърлила всички страхове

в живота тъкмо влизаше с усмивка

нямаше какво да я спре.

Търсеше себе си навсякъде

и във всичко

най-вече в малките неща

абсолютно неподправена

чак бе цинично

защото истината гола

всъщност е една лъжа.

Събличаше задръжките си

докосваше безкрайността

за няколко мига 

крадеше чудеса.

Препъваше се

в собствената си представа

за това, което трябва да е 

докато накрая се отказа да иска

да обича по клише

и започна да се ненавижда

за всичко което бе.

Минаха сезони разни

всеки със стихия своя

понесоха я във посоки 

разнообразни

прераждаше се след пороя.

След всеки изгрев 

тръгваше си тихо 

и със реверанс

гледаше само напред

и намираше баланса 

в своя малък хаос.

Наивно вярваше, че времето лекува

че следите се изтриват 

с новия февруарски сняг

но послевкусът бе 

на нещо горчиво

грешка ли, вина ли

и объркваше се, 

губеше се пак.

Спря да вярва в собствената си преценка

в логиката и в емоционалността

и изобщо просто спря.

Щастието докосваше се леко

по повърхността

на счупената й душа.

Тя се взираше във него 

с празен поглед

и безмълвно 

без да може да го хване за ръка

и я обвиняваха в безчувственост

и я съдеха прибързано

накрая се отказаха да я разбират

приеха, че такава си е тя.

Ти знаеш ли, читателю

какво е 

да ти се случват хубави неща

а ти стоиш и гледаш тъпо

без израз да можеш 

да дадеш 

на радостта?

Тя знаеше.

И знае.

И всъщност рано го разбра.

Когато майка й избяга

след поредната лъжа

когато хвана баща си 

с друга жена

когато дядо й почина

когато й се наложи 

да се справя сама.

Колко болка може 

да понесе сърцето

преди да се пръсне в гръдта?

Колко пъти можеш да се преродиш

и счупеното да лепиш

преди да дойде края на света?

И тук ще сложа многоточие на приказката

както ме помоли тя

защото все още иска й се да вярва

че има следваща глава

…

-Вики Вика, 15.02.2017