Искаш ли да ти разкажа приказка?
Ти само слушай търпеливо
може би не е от най-красивите
но беше искрено
и малко диво.
Тя беше 20-годишна
захвърлила всички страхове
в живота тъкмо влизаше с усмивка
нямаше какво да я спре.
Търсеше себе си навсякъде
и във всичко
най-вече в малките неща
абсолютно неподправена
чак бе цинично
защото истината гола
всъщност е една лъжа.
Събличаше задръжките си
докосваше безкрайността
за няколко мига
крадеше чудеса.
Препъваше се
в собствената си представа
за това, което трябва да е
докато накрая се отказа да иска
да обича по клише
и започна да се ненавижда
за всичко което бе.
Минаха сезони разни
всеки със стихия своя
понесоха я във посоки
разнообразни
прераждаше се след пороя.
След всеки изгрев
тръгваше си тихо
и със реверанс
гледаше само напред
и намираше баланса
в своя малък хаос.
Наивно вярваше, че времето лекува
че следите се изтриват
с новия февруарски сняг
но послевкусът бе
на нещо горчиво
грешка ли, вина ли
и объркваше се,
губеше се пак.
Спря да вярва в собствената си преценка
в логиката и в емоционалността
и изобщо просто спря.
Щастието докосваше се леко
по повърхността
на счупената й душа.
Тя се взираше във него
с празен поглед
и безмълвно
без да може да го хване за ръка
и я обвиняваха в безчувственост
и я съдеха прибързано
накрая се отказаха да я разбират
приеха, че такава си е тя.
Ти знаеш ли, читателю
какво е
да ти се случват хубави неща
а ти стоиш и гледаш тъпо
без израз да можеш
да дадеш
на радостта?
Тя знаеше.
И знае.
И всъщност рано го разбра.
Когато майка й избяга
след поредната лъжа
когато хвана баща си
с друга жена
когато дядо й почина
когато й се наложи
да се справя сама.
Колко болка може
да понесе сърцето
преди да се пръсне в гръдта?
Колко пъти можеш да се преродиш
и счупеното да лепиш
преди да дойде края на света?
И тук ще сложа многоточие на приказката
както ме помоли тя
защото все още иска й се да вярва
че има следваща глава
…
-Вики Вика, 15.02.2017