-на Вики Вика-

Преди 4 години извадих рамото си за първи път. Неочаквано. Ужасно болезнено. Около 15 вадения по-късно не става по-лесно. Мислиш си, че би трябвало да си подготвен за болката. Вече си я преживял, знаеш какво да очакваш. И въпреки това всеки път е като за първи път. И когато те връхлети, си убеден, че никога няма да спре. Колкото по-дълго рамото стои извън ставата, толкова по-зле става. Първите мигове, между другото, не са най-гадни. Парализиран си, знаеш какво става, но все още отказваш да го приемеш. Дори не можеш да крещиш. Изначалната паника обаче бързо отстъпва място на болката и тя се намества удобно там, където всъщност трябва да виждаш рамото си. Напълно безпомощен си. Когато това прозрение те удари, спасение няма. Въпреки че на теория много добре знаеш какво трябва да направиш, не можеш да помръднеш и просто да вкараш рамото си обратно. Мястото започва да пулсира, ти започваш да трепериш неконтролируемо. А най-минималното движение ти коства адска мъка и ти напомня какво безполезно лайно си и как това можеше да не се случи пак и отново, ако беше тренирал. Тоя път обаче има и нещо друго. Не просто си ръкомахал щастливо в някой бар. Имало е удар. 65-килограмовото ти тяло се е забило с двуколесно превозно средство в МПС, отблъснало се е и се е стоварило като торба с картофи на земята. В момента си костенурка, а шибаната гравитация има извратено чувство за хумор и не харесва корубите на некоординираните костенурки. Времето спира. Лежиш по гръб, стиснал челюстта си много по-здраво от необходимото и главата ти пулсира. Единствената функция на мозъка ти е да те парализира. Май му казват защитен механизъм. Отваряш очи с мъка. Затваряш ги бързо с надежда, че това не се случва в действителност. Истина е, мамка му. Поглеждам се отстрани или отгоре, за момент тялото ми е там, но аз не съм в него, просто стоя някъде наблизо, следейки го с невярващи очи и го анализирам. Главата ми е на мястото си, очевидно ме боли, но това не е важно в момента. Четири крайника – три, от които, напълно изрядни. Почти съм готова да триумфирам. Връщам се в себе си. Не си давам зор да стана от земята. Убедена съм, че колата, която ме засече, отпраши с мръсна газ. Нямам сили да се ядосам. До кога мога да лежа тук, докато съм обездвижена и все още необезпокоена от болката, тъй като адреналинът, от току що случилото се, продължава да ми е съюзник? Логиката ми казва, че трябва да се опитам да стана от пътното платно. Как, по дяволите минават, всички коли около мен? Има ли изобщо други коли? Опитвам се да се надигна, моментът на осъзнаването, че рамото ми не е, където трябва да бъде, ме връща отново на земята. Предавам се. Някой ще дойде, ще ме вдигне на ръце, моят рицар на бял кон, и всичко ще бъде наред. Мамка му, това наистина ли се случи? Бях толкова близо до това да избегна удара. Някакви момчета идват при мен и ми крещят да се изправя. Не мога да им отговоря. Имам чувството, че всичко, което ще излезе от устата ми, са неистови писъци на болка. Не мога да си го позволя. Успявам да им кажа, че не мога да стана. Продължавам да лежа на земята. Реалността обаче започва да ме удря здраво, което означава, че и болката се увеличава. Някой ми помага да се надигна. Това ми коства зверски усилия. Съумявам обаче да се задържа права. Напрягам всичките си сили върху това да не мърдам. Стоя на два крака. Това го мога. Стояла съм права часове наред, без да мърдам, на някои от най-убийствено тъпите си работни места. Просто стоиш. Нищо друго не се изисква от теб. Да, моля ви, звъннете на линейка, някой трябва да ми намести рамото. Не мога да се справя сама. Чувството на безпомощност е ужасно. Времето започва да тече. Чакане. Някой да дойде и да ти помогне. Мислите ми се въртят около това как да не крещя от болка и как по дяволите това се случи. Започвам да прехвърлям сцената на “катастрофата” в главата си, паниката от случилото се обаче ме парализира и изтрива обективната реалност. Не виждам колата, която ме засече. Знаех си. Изведнъж се появява непознат мъж и полиция. Върнал се е значи, мисля си. Разбирам, че линейката е извикана преди 15 минути. Намирам се на толкова от Пирогов. Полицаят ме кара да обясня какво се е случило. Не искам нищо да обяснявам. Искам просто рамото ми да си отиде на мястото. Започвам да се изнервям, а болката да ме връхлита с все повече сила. Ново позвъняване на линейка, този път от органите на реда. Като че чакането този път не е толкова дълго. Спасена съм, мисля си. За съжаление, полицаят не е същото мнение. Бута в ръцете ми някакво сведение, което да разпиша. Не, това няма как да се случи в момента, драги.. От линейката излизат някакви лелки, които се суетят..Минава още твърде много време. Нищо ти няма, момиче, айде качвай се в колата, чувам подвикване. По-бързо, няма само теб да чакаме – докато със сетни сили тътря крака към линейката. Бясна съм. И ме боли. Но все още не съм крещяла. Мълчала съм стоически по мои сметки поне 40 минути. Но идва неподозирано препятствие – най-високото стъпало, което някога премреженият ми поглед е виждал. Отказвам предизвикателството. Всеки трябва да си знае възможностите. Лелките са на друго мнение и започват яко да се изнервят. Но дори след виковете им, че съм лигла, не мога да превзема този Еверест. Налага се да пусна рамото си, което до сега грижливо съм придържала със здравата си ръка, за да се набера и на колене да прекрача прага на заветното спасение на четири колела. Мъките не свършват, нито виковете по мой адрес. Новото условие да потеглим е да легна, което означава допълнително движение от моя страна, помощ не ми е предложена, има само остро нареждане. След като не съм обелила почти дума от близо час, гневът ми се излива върху непрофесионализма, който ми причинява допълнителна болка в този момент. Не искам човешко отношение. Просто адекватно такова.Такова не последва и в Пирогов, не обвинявам лекарите. Аз съм просто пореден случай в тоя кабинет, в който се чувствам почти като у дома си. Да живей травматологията! Съкращавам някои излишни детайли, които са изпълнени предимно с физическо неудобство, гняв към системата, към беемветата и към мен самата. Два часа и половина по-късно рамото ми е на мястото си. Алелуя! Който го е преживявал или който ме познава, знае, че мъката не свършва с наместването. Особено тоя път болката в съчетание с удара ще държи влага поне още седмица, а комоциото е безплатен бонус.Важното в историята обаче е друго. През далечната 2017 г., когато за пръв път бях в подобна ситуация и писах безкрайно дълъг статус, той беше зареден с обич, щастие, благодарност и красива вяра, че всичко ще бъде наред. Нищо вече няма да е същото ми беше лайтмотив през последните 10 години. Е, някои неща остават същите, ето рамото продължава да ми се вади. Само че аз не съм същата. Болезнено е да си го призная. Психическата болка взема превес над физическата в тоя момент. Чувствам, че през последната половин година съм ударила дъното. Емоционално имам предвид. Сега го ударих и физически. Може би от тук вече къде по-надолу няма. И ще да последва оттласкване нагоре, нали? Така ми се иска да си мисля. Най-жалкото в цялата история съм аз. Потънала в собственото си самосъжаление, изградила толкова стени около себе си, че сама не мога да проникна отвъд тях..Пиша това със здравата си ръка (лявата) и си мисля за нещата, които ми костват зверско усилие, и предизвиквам всички да пробват да направят с ръката, която не им е водеща:- да си избърша задника (да, започвам с най-важното)- да се изкъпя – да се избръсна (всъщност това не е просто трудно, а невъзможно)- да си запаля цигара – да си отворя бира – да прегръщам- да набера тоя текст на телефона сиПиша това със здравата си ръка – неводеща, и си мисля за 2017-та и момичето, което си извади рамото тогава, за първи път. Делят ни около 15 изваждания, цяла една вечност. Търся го напоследък. Съвсем тихо. Не смея да го извикам. Забравила съм как. Срам ме е да се срещна с него. Какво ще си каже, като ме погледне? Дели ни цял един свят, дели ни едно безкрайно високо стъпало, което ми се струва непосилно да изкача, особено с извадено рамо.Но всъщност мога. Направих го, нали..Крещиш от болка, без да те интересува кой ще те помисли за лигла, пускаш болката да те боли, падаш на колене и лазиш, ако трябва, но със сетни сили се изправяш. Сам. Болката не спира. Но ти си успял. Има шанс. Не е късно. Ще те повикам, Вики Вика..

-Вики Вика, 16.05.2021

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s