Да съм зрител
на собствения си живот
хляб и зрелища
остана само хляба
който изкарвах
на чéлото с пот
но това беше “тогава”..
Да съм нечакан гост
на празен дом – сърце
без молитва и пост
с отрязани криле
не се познавам
в това огледало..
Гледам отстрани
сянката ми витае
из пространството вяло
а усмивката от преди
прашасва забравена
отлежала бутилка
на бара
всъщност просто
съвсем изветряла..
Да не ми се крещи
погълната в тишината изцяло
а бяха златни дни
и тая бихме изпили
потънали заедно
в сладка забрава..
Да съм зрител на лошо
режисирано представление
погрешка си купих билети
но няма значение
то вече свършва, нали
ще изчакам, дори да боли
протягам ръка
не да се хвана
(спасение няма)
а да помахам
на себе си
и онова “тогава”
на края на пътя
само то ти остава…
-Вики Вика, 12.10.2021
Вики Вика 