м о н о л о з и /7/

Гледам резката между двете си вежди.. запечатала всичките ми намръщвания.. кога станаха толкова много.. гледам мивката, която си обещавам да измия вече от три седмици.. гледам се в огледалото и си мисля за баща ми, който има рожден ден днес, а аз не съм при него.. първият му рожден ден, на който не съм там.. изморена съм, тати, съжалявам.. няма проблем, ще се видим по-нататък.. съжалявам и се мразя, докато се гледам в огледалото и си мисля за него и за това колко бързо изтича времето.. и колко е лесно да го изпуснеш.. обръщаш се и вече го няма..обръщам се и вече ме няма.. няма ме там, където може би трябва да съм.. а ти още си там.. докато аз се гледам в огледалото на банята, която обичам, заради хубавите й плочки ..каква глупост.. докато се гледам в огледалото на банята, която мразя, защото ме е вкопчила в себе си.. резката между веждите ми се намръщва все повече и знам, че това е първата ми бръчка.. търся тези около устните си от хилядите ми усмивки.. няма ги.. намръщената гънка се смее победоносно.. и сълзите ми напират.. и искам просто да видя баща ми, защото става на 60.. и го обичам.. изморена съм.. безкрайно съм изморена.. съжалявам.. нищо, по-нататък.. всичко е наред.. добре съм.. или се излъгвам, че съм добре.. вече не мога да направя разликата.. но намръщената резка между веждите ми, която ме гледа от другата страна на огледалото, знае..

-Вики Вика, 29.03.2021

Advertisement

м о н о л о з и /6/

Любовта е опиат, измислил го е някой далеч по-умен от мен, ама аз не се боря да открия топлата вода, само искам да утоля жаждата си с нея. Писането е като мастурбацията. Днес слушах първата лекция от онлайн курса си по творческо писане и Поетът разнищваше темата за поезията. Какво е поезията, питаше своите курсисти, а после цитираше разни велики умове, чиито имена не запомних. Само Константин Павлов си спомням, ама него си го знаех от преди това. Но всъщност и неговата теза забравих. Така става, като си твърде обсебен (от себе си). Чуваш само собствения си глас или в моя случай, мисли. А аз мисля, че поезията и писането изобщо, е един своеобразен ексхибиционичен акт. Но и нещо друго е. Мехлем. За оная болест, за която казват, че лекарство няма. И може би са прави. Може би наистина няма излекуване. Но можеш да мацнеш малко с мазилото и да поолекне болката. Поне за малко. А когато толкова много ти се е насъбрала, да я излееш в стихотворение не е достатъчно. Имаш нужда от повече думи, та дано до края на лирическото ти отклонение, започнеш да дишаш с нормален ритъм и спре да ти трепери под лъжичката. Пускам топлата вода, която някой отдавна е открил преди мен, да тече..може би ще си свърши работата..

Аз съм Вики и съм зависима.

От любов.

Когато не съм с теб, не мога да мисля за друго освен за теб. Тук няма нищо противоречиво, но въпреки това изречението ми идва някак оксиморонно (word ми подчертава тая дума, май няма такъв синоним, ама на мен ми харесва и ще си го оставя).

Налагам целия самоконтрол, на който съм способна. Сдържам се да не ти пиша. Но не мога да се боря с мислите си. Обсебил си ги. Ти си виновен!

Не съм в нито един миг изцяло. Полуизживявам всичко, което ми се случва без теб. Само с теб ми е спокойно и хубаво. Оправдавам се, че е заради социалната изолация. Налагам си да не те виждам и се прибирам вкъщи, където стоя и мисля за теб. Пропиляно време. Наркотик е. По-силно е от мен. Всмукан в кожата ми. Поглеждам ръката си и го виждам как тече във вените ми. Все по-често искам да си взема дозата. Часовете без теб стават непоносими. Няма бивш наркоман, казваше баща ми. Повтаряше ми го от време на време, придружавайки го с някой и друг шамар, когато най-много го беше страх да не тръгна по тоя път. А аз ревях и му се кълнях, че никога няма да пипна. И не го направих. Кой да знае, че любовта обаче може да се окаже също толкова добър заместител. И по-евтин. И почти точно толкова погубващ. Кълнях се пред себе си, че няма да се върна там. Веднъж вече го бях вкусила, бях на дъното, предозирала, съсипана от отровата, която доброволно избрах да изсипя в кръвоносните си съдове. От тогава минаха 8 години. Бях забравила спомена. Бях го изтрила тотално от съзнанието си. И се бях заклела, че повече няма да близна тая проклетия.

Няма бивш наркоман.

Докато пиша тези редове, пулсът ми бие със 160 удара в минута. Баба ми ме научи как да си го меря. Напипваш го от вътрешната страна на китката, точно там където е шибаната вена, която още те гори от последния път, когато вкара иглата в нея. Засичаш 60 секунди и започваш да броиш туптящия ритъм. Тя често имаше сърцебиене. Не съм лекар, но 160 май не е добре. Задъхвам се. Гърлото ми е сухо. Пръстите ми треперят, а мислите ми пулсират в ушите или по-скоро барабанят. Крещи ми се. Искам си дозата. Не мога повече да издържам. Пиша ти. Отговаряш ми набързо, после спираш. Правиш нещо друго. Полудявам. Искам да счупя телефона си. Искам да те пребия. Искам да хвърля камък по отсрещния прозорец. Защо всички нови блокове, които строят, са на броени метри един от друг, толкова близо, че почти можеш да надникнеш в прозореца на съседа и не ти трябва въображение, за да си представиш какво прави. Можеш да гледаш телевизора му, докато той се опитва да намери пепелника. Цигарите не помагат. Наркоманите дали пушат? Мамка му, как така, това, от което най-много бягаш, винаги те настига?

Може би тук е моментът да се извиня на всички зависими и техните близки. Със сигурност да сравниш любовта с наркотиците би засегнало доста хора. Съжалявам, моите чувства са си мои, аз съм егоист и сърцето ми ще изскочи от гръдния кош всеки миг. Ударила съм дъното. Само дето не спя още в канавка и не търся изхвърлени игли по кофите. Аз съм зависима. От любов. Който иска, да ме съди за злословие. Толкоз по темата за политическата коректност.

Гневна съм. И искам да си го изкарам на целия свят. Ама няма с кого да се напсувате дори на улицата. Всичко живо си е вкъщи, нали сме в извънредно положение.

7 часа, откакто не съм те виждала. Ако знаеше колко е зле положението, сигурно никога повече нямаше да ми се обадиш. Само при мисълта за това, ми иде да си прережа вените. Добре че ме е страх от кръв и остри предмети, и изобщо от болката, физическата, де. Нисък праг на поносимост. Диагноза е. Виж, обаче, на емоционална много търпя. И между другото съм мазохист. Това не е диагноза, повечето хора сме. Обичаме да си причиняваме страдание и после да се самосъжаляваме и потъвайки все по-дълбоко, да копаем дъното, да си повтаряме, че сами сме си виновни и че нямаме абсолютно никаква сила да се справим, защото сме безполезни пиявици и накрая предавайки се, да се молим, лазейки на колене за капка, ПОНЕ капка любов.

Окей, осъзнавам, че имам проблем. Признавам го пред себе си и пред всички анонимни воайори пред екраните. Фейсбук страницата ми се превръща в група на АА. Здравейте, аз съм Вики и съм зависима. Представям си, че всички вкупом казвате “Здравей, Вики!”. За да се справиш със зависимостта си, трябва да се откажеш от нея. Отказвам се от любовта си към теб. Край. Повече не искам да те виждам. Защо?, ще попиташ ти. Обичам те, ще ти отговоря аз. И ти ще решиш, че съм луда и ще ме целунеш. Без да знаеш, че така всъщност още повече ме караш да губя контрол над себе си. Търся чашата ти, за да заместя едната зависимост с друга. Не става по-добре. Сетивата ми се изострят, не трябваше ли алкохолът да ги притъпява? Започвам да чувам неща, които твърдиш, че не казваш. Виждам картини, които няма как да се случват наистина. Защото ти си тук с мен. И ме държиш за ръка. Невъзможно е да си в спалнята с нея. Всички предмети губят формите си и светът около мен се завърта много бавно, а после се размазва. Събуждам се. Не знам дали съм била заспала или припаднала. Чувам дишането си. Виждам тъмнината. Кога ли съм изгасила лампата? Часът е 00.00. Последното ми съобщение е видяно преди един час. На word-овския файл се мъдри повече от страница текст, препрочитам го. Не е зле. Усмихвам се. Дишането ми се успокоява. Пулсът ми е 74. Значи, нормален. Благодаря ти, бабо. Главата ми е изпразнена от всякакви мисли. Чувствам се лека и свободна. Значи е време да спирам топлата вода на чешмата. Свърши си за пореден път работата..

И ето че писането – мехлем успокои болката. И всичко можеше да приключи с: “Тате, спокойно, мина ми, вече съм добре”..

Няма бивш наркоман.

Половин час по-късно отключвам входната ти врата, а ти ме посрещаш изненадан, полусънен и с усмивка. И моите зъби се оголват, за да отвърнат на твоята. Има нещо зловещо блестящо в бялото на очите ми, но ти не го забелязваш и ме повеждаш към спалнята. Примигвам няколко пъти, за да изтрия гледката, за която не мога да съм сигурна дали е спомен от нещо случило се или такъв от нещо, което съм си представила. Важното е, че сега Нея я няма. Аз съм тук. С теб. И всичко друго изчезва.

Предметите губят очертанията си, времето спира да има значение, сега съм в този миг изцяло. А ти си в мен, утоляваш жаждата ми, успокояваш за малко болката, укротяваш пожара в мен.. Усещам пулсиращите вени на китката си, преливащи от свръх екстаз..Получих си дозата, мога да заспя спокойно, поне за няколко часа.

Утре тялото, умът и сърцето ми ще крещят за още. А когато не ми го дадеш, ще виждаш само бялото на очите ми, ще чуваш нечленоразделните крясъци, ще попиваш потта, избила по кожата, ще вдишваш отчаянието и ще държиш ръката ми, докато треперя, коленичила пред теб, просеща безмълвно любовта ти. Ще бъдеш до мен, докато епизодът ми премине, а после ще ме изпратиш до входната врата и нито сантиметър по-далече. Няма да кажеш абсолютно нищо. И аз ще те намразя. Точно с такава сила, с каквато те обичах. Всяко действие има равно по сила противодействие. Ин и ян. Балансът ще бъде възстановен. А после ще дойде спокойствието. И всичко ще бъде нормално. Точно до след осем години. Когато те срещна отново.

Няма бивш наркоман..

-Вики Вики, 7.04.2020

м о н о л о з и /5/

С порастването неизменно разбираш истини за себе си и за света около теб. Започва от ранна детска възраст с неща, като да не пипаш котлона, да пресичаш на зелено, да не противоречиш никога на родителите си, да обичаш баба си, независимо, че знаеш, че е лош човек, защото не ти подарява подаръци за Коледа и се държи лошо с майка ти. Учиш се, че трябва да правиш определени неща и не трябва да правиш други. Стремиш се да бъдеш съвършена версия на себе си, според стандарти, заложени ти от някой друг, често от родителите ти. От най-ранна детска възраст се стараеш да угодиш на нечии очаквания, които са ти вменени като правилните разбирания за живота. После животът започва да се случва. Непланиран. Далеч от всички ситуации, за които уж си бил подготвен. И ти отговаряш по начина, по който си се научил. И порастваш. И се учиш на нови неща. И разбираш, че понякога е окей да нарушаваш правилата. Стига да можеш да понесеш отговорност за последствията. И научаваш, по трудния начин разбира се, че някои от уроците, които вече си усвоил, са неприложими за всички ситуации. Че родителите ти не са те подготвили за всичко. Че са ти предали нещата по грешен за теб начин, защото на теб ти се случват други неща и се налага да научиш нови уроци.

И ето я поредната Коледа. Всички, които ме познават знаят “колко обичам празниците”. Два остри камъка брашно не мелят, казват. А представете си три! Ами, очаквано лоша комбинация. Поредната семейна сбирка, в която нещата ескалират, още преди да е започнала. И си даваш сметка, че не можеш и миг повече да си тази съвършена версия на себе си, която родителите ти искат от теб да си. И рухваш. И очакваш, че те ще те разберат, защото те са ти родители и трябва да те обичат и в добро, и в лошо. Само че те не знаят как да те обичат в лошо. Защото са те научили винаги да си най-добрият и да показваш най-доброто от себе си, да не проявяваш слабост, да си смел и силен, и щастлив. А ти се оказваш просто човек. Те не са готови да се срещнат с теб. Ти оставаш неразбран и с излъгани очаквания. Защото все пак това са най-обичните ти на света хора, чиито лайна си събирал и очакваш, че те ще направят същото в замяна. Поне веднъж в живота си. Но порастваш и виждаш, че това няма как да се случи. Обичайната Коледна свада, крясъци, физическа саморазправа, полиция. Ред сълзи, ред сополи. Точно както когато разбра, че няма Дядо Коледа. Празници са. Порастваш. Учиш се, че трябва да цениш себе си повече, отколкото другите хората, независимо колко много обичаш тези други хора. Учиш се, че не можеш да търсиш разбиране от никого. Учиш се да приемаш трудните истини, както това, че Дядо Коледа не съществува, че за да имаш коледна трапеза трябва да си се потрудил, че баба ти никога няма да хареса майка ти и че с удоволствие ще приеме обратно подаръка, който й връщаш, защото така или иначе не е искала да ти го подари. Празниците са време, в което да оценим близките си, да си отделим време едни на други, да се обичаме и да бъдем добри. Така сме научени. После порастваме и животът се случва. После порастваме и очите ни се отварят за заблудите, в които сме живели. Някои истини остават неразрушими, разбира се, макар и преекспонирани, като това да не пипаш горещия котлон, затова изобщо не готвя /бележка за 2020-та/. Други обаче тотално се изменят, като това да не противоречиш на родителите си, сега искам да ги провокирам за всичко. Не, не съм бунтуващ се тийнейджър. По-лошо е. Вече съм пораснал човек, скоро и аз ще бъда родител със свои истини за живота. Не искам децата ми да вярват в Дядо Коледа и искам да знаят, че никой не заслужава обичта им, просто защото имат еднакви корени. И искам да знаят, че е окей да не са съвършени. Защото и аз не съм. И празниците не са. Както животът. И не ми трябва един шибан ден в годината, в който да се правя, че всичко е перфектно: перфектната Коледа в перфектното семейство, в което всички се чувстваме перфектно. Искам да знаят, че е окей да сме несъвършени. И че няма никакъв всевиждащ белобрад старец, който следи за всичките ни добри и лоши дела, и ако направим една грешна стъпка, няма да получим подарък. Няма проблем да грешим. Проблем е, когато не признаваме грешките си и ги замитаме под черджето, и се правим, че нищо не се е случило. Проблем е, защото нещата рано или късно ескалират. Затова нека нищо не е наред. Нека Коледата е ужасна, като всяка друга, аз съм традиционалист и няма да й изневерявам. Нека е гадно. И се мразим. Нека си кажем истините в очите. Може би тогава, утре, когато не е празник, ще празнуваме, въпреки слабостите си и заради тях, и ще се приемем такива, каквито сме. И ще празнуваме НЕколеда, ще празнуваме Истината. И обичта си. Несъвършена, но истинска. Толкова истинска, като това да пия йегер сама в 2 през нощта между 24-ти и 25-ти декември, това магическо време от годината, в което се опитваш да държиш очите си отворени, за да зърнеш шейната, джуджетата и всичките му там други измишльотини…Очите ми са напълно отворени, за първи път от много време и боли, защото Дядо Коледа не съществува.. но аз бях добро дете, въпреки пакостите и смятам да се наградя с още един йегер.

ПС: Весела Коледа! Обичайте се!

ПС 2: Наздраве! За ужасните празници и несъвършенената обич ( към другите и най-вече към самите себе си, простено е! )

-Вики Вика, 25.12.2019

М о н о л о з и /4/

цигарите се трупат в пепелника. пепелникът се превърна в таралеж..

само който е седял в хамбара и е пил ромове, докато загуби равновесие, знае за какво говоря. после изведнъж затварят. невъзможно. забравих, че сега трябва да накарам краката ми да се движат. мозъкът ми има друго мнение по въпроса..

залитам, но ти ме улавяш точно преди да падна. на оная църква, в която имаше нещо сбъркано. не помня точно какво. после заваля. това си беше в кръга на нещата. а в колата на връщане беше тъжно. тая прегръдка никога няма да я забравя..

спомням си, че ми разказа за баща ти. благодаря ти. така или иначе това ми е любимата книга..

в алтернативното времепространство изключваме мозъците си и не си казваме чао. никога. а очите ни завинаги остават сляти..

очите – огледало на душата. моите сега са празни..

на ничия земя, на не знам колко хиляди метра от земята, защото никога не помня факти, ми посвещаваш твоята история. сега не знам дали не съм си я измислила. но се гордея с теб. и смелостта ти. и ти благодаря..

каквото и да става, итс окей. обичам те, заради тъпото ти клише. и защото знам, че сега си добре..

когато те видях в болницата, сърцето ми щеше да се пръсне от болка. болеше ме така, както ме боли само за мен си. което означава, че ти си част от мен. всичко ще бъде наред. обещавам ти, че повече няма да боли..

онази нощ не беше грешка. имахме нужда от нея. не искам да го обяснявам на никого, достатъчно ми е, че аз и ти си го разбираме..

когато се напушихме у вас и ти за пореден път редя рими, беше истински. да ме допускаш във вселената ти е незаменимо..

да видиш нещата от друга гледна точка и да се преоткриеш, защото ти се е случило нещо гадно, е част от личното ти израстване. но го мразя все пак мъничко, въпреки че и двете го разбираме. усмивката ти беше все така сияеща, а енергията ти все така неустоима, мамка му, ако аз бях с теб, никога нямаше да погледна друг, освен ако ти не го искаш и само ако сме заедно..

щастието ти от това, че си навън, твърде много шотове, но си заслужаваше, щом чух смеха ти. не съжалявам..

сърцето, което те боли, душата, която те боли. способността ви да виждате щастие, само ако аз съм щастлива и то щастлива по вашите стандарти. боли ме за вас..

невъзможността ми да извикам някои спомени. липсата ви във физическия свят. болката ми, че не прекарах достатъчно време с вас. надеждата ми, че още ви има. някъде..

всички ви обичам. историите се сливат..

все не съм достатъчно добра. все нещо ми тежи като вина. все има липса в мен..

а в пепелника няма място. таралежите се раждат без бодли..

а тогава защо боли ?

-Вики Вика, 21.12.2019

м о н о л о з и /3/

в тези неделни следобеди, в които зимното слънце се опитва да ви измами, че е пролет и вие се оставяте да бъдете въвлечени в заблудата, защото лъжата е по-красива от реалността, паркът е най-доброто място, на което можете да се насладите на химерната представа за това кои искате да бъдете, докато сте тези, които сте.

и аз съм част от пейзажа, който никога няма да остане в историята, защото нищо извънредно не може да се случи в един неделен следобед.

свалям слушалките, за да мога да отключа всичките си сетива, които да ми помогнат да се загубя напълно в усещането за безвремие.

и тогава започва да се случва.

те ме поглеждат как дърпам уж небрежно от цигарата си, съжалявайки за всичко, което вече няма да имат, бутайки количките на децата си, изпиват ме с очи и тази вечер ще изтрият спомена за мен и за миналото, което няма никога да се върне, със салфетка, напоена с всичките им желания, които не смеят да признаят на съпругите си и ще пуснат водата на тоалетната, за да отмие нечистите им помисли. 

аз ги поглеждам, дърпайки уж небрежно от цигарата си, знаейки, че те виждат единствено краката ми и не поглеждат по високо от гърдите ми, затова не успяват да уловят тъгата в очите ми, която ги изпраща със сбогом за бъдещето, което няма да имам. 

жените им ги подхващат малко по-здраво под ръка, когато се разминаваме, мятайки ми един от онези ревностни и заплашителни погледи , които казват „дори не си го помисляй“, докато тайно завиждат на свободата ми или пък ме съжаляват. 

за миг целият живот, който им предстои, се прожектира в съзнанието им на забързана лента. за миг нервно изцъкват с език, правят някоя малка забележка, стисват смешно устни, впиват отчаяно поглед в другия, ровят из чантите си, без да търсят нищо конкретно, някой забравен нервен тик се обажда, за миг напрежението от снощния уж уталожен скандал аха да отекне в пространството гръмогласно..

и после разговорите им продължават също така уж небрежно, както моето дръпване от цигарата.

искам да ви изкрещя, че вие сте най-щастливите хора на света точно тук и сега и просто трябва да го знаете, вие сте късметлии и аз нямам абсолютно никакво значение. 

отминавам ви и ви оставям във вашия свят с вашите радости и проблеми, потъвайки в себе си, загръщайки дългите си крака с палтото, защото знам, че зимното слънце, което се прави на пролетно, е измамно.

скривам се в шала си от вашите погледи , които не са предназначени за мен, защото вие не ме виждате истински, защото сте погълнати от себе си. 

защото аз съм тази, която ще заспи със спомен, невъзможно да бъде изтрит със салфетка и изхвърлен в тоалетната, защото е спомен за нищо неслучващото се в този безсмислен неделен следобед, когато съм просто ням свидетел на съвсем реалната представа за това кои сте, докато искате да бъдете онези, които не сте. а вие сте по-красиви и по-истински от всяка заблуда, която чифт крака и уж пролетното слънце могат да ви предложат. а аз съм просто пейзажа, който ще се размие в съзнанието ви и ще остане само празния поглед, който зяпа в тавана, преди да затвори страницата на февруарския зимен следобед.

-Вики Вика, 18.02.2018

М О Н О Л О З И /2/

В тези следобеди, в които другите гледат в телефоните си, докато хапват уж романтичните си ранни вечери, докато си говорят на френски, български или английски, няма значение, а аз седя сама и ми се струват златни, защото ги гледам през бирата си, си мисля за теб и какво би било да си тук до мен, тук където принадлежиш, въпреки че се  опитваш да бягаш към нещо, което смяташ, че трябва да постигнеш, мислено говоря с теб и ти казвам колко ми липсваш..не, не е защото съм сама, а те са по двойки, не, не е защото няма поне 10 човека, на които да се обадя, с които да споделя, които да изслушам, с които да изживея пошлостта на този така чистосърдечен следобед, не е защото съм неуверена, че не знам къде ми е мястото или че това, което правя не струва пукната пара, а защото вярвам с абсолютна убеденост, че трябва да правя точно това , което правя, защото то ми носи единственото абсолютно оргазмично щастие, за което животът си струва да бъде живян, искам да ти изкрещя , че искам да го споделя с теб, искам да погледнем заедно през моите очи и да видиш колко хубаво може да е. те нищо не разбират , те продължават да си гледат в телефоните, докато мигът се изплъзва завинаги изпод тракащите им пръсти, докато вятърът свисти в найлона на заведението, докато слънцето, което не виждат, залязва зад облаците, които се стелят гъсти над купола на Седмочисленици, докато трамвайните релси разказват истории на стотиците пътници, които слизат на Графа и си купуват домати от пазарчето или някакви шано подаръци от Шишман, докато животът продължава да се случва около тях, вътре в тях се случва един друг живот, такъв, за какъвто не си признават, че мечтаят, не го изричат на глас и тишината лепкаво ги обгръща и се настанява завинаги в сърцата им и те се оправдават пред самите себе си и пред другия, че тя е удобна, че тя е, защото са си толкова близки, а всъщност липсата на думи болезнено отеква в ушите им и бие по-силно от камбаните на Невски и ги човърка отвътре, защото всъщност е липса в самите тях. и аз седя сама в този следобед и усещам липсата на всички хора около себе си и най-вече своята собствена, липсата постепенно придобива очертания и форми и се превръща в твоя образ, и аз ясно те виждам на стола пред себе си и почти докосвам тънките пръсти на ръцете ти, и изпращам тази мисъл във вселената, и нещо трепва в твоето сърце, докато слизаш забързан по стълбите, докато хлопваш входната врата и се смееш на нещо, което човекът от отсрещната страна на телефона ти е казал, докато се качваш в метрото и не забелязваш стотиците хора около теб, които са забили погледи в екраните на телефоните си, докато развълнувано си мислиш за концерта, към който си се запътил тази вечер, докато слушаш любимата си банда, докато се прегръщаш с приятелите си и подскачате, докато чакаш на опашката за тоалетната, а в главата ти отекват струните на китарата, докато поливаш съботата, а около теб е студено и дъждовно, но ти си на топло в любимия ти бар, бирата е студена, а лицата на приятелите ти са топли, погледът на момичето, с което си се запознал наскоро също е топъл и приканващ, докато я изпращаш до тях и усмихнати се качвате в стаята й, тя се съблича, ти гасиш лампата, защото ти винаги го правиш, очите ти бързо свикват с тъмното и се вглеждат в нейните очи, докато тънките ти пръсти се вплитат в нейните, нещо в теб трепва, за част от секундата светът спира, декорът рязко се променя и ти се озоваваш в твоето легло в твоя дом в твоя град с твоето момиче и се отдръпваш уплашен от самия себе си..момичето до теб не забелязва нищо, продължава да те обсипва с целувки, ти се опитваш да се фокусираш единствено върху настоящия миг и да прогониш образа от мисълта си и успяваш, почти..лежиш по гръб дълго, след като тя вече е заспала в прегръдката ти, неясното чувство за липса придобива все по-ясни очертания и ти ме виждаш, и почти ме усещаш, и ставаш, за да си потърсиш капките за нос, за да се облечеш и да избягаш от тази стая, която не е твоя, от това момиче, което току що си имал, но не съм аз, от себе си, защото не си ти..това ти се струва смешно, нелепо, ти не правиш така, ти не бягаш никога от нищо, връщаш се в леглото и се унасяш в неспокоен сън.. аз плащам сметката и се запътвам с бавна крачка към познатото си работно място, докато дъждът напира от облаците, напира като болезнена липса да се изсипе с все сила и да помете всичко по пътя си, да измие улиците, колите, хората, да ги очисти от самите тях..не, твърде е мръсен, твърде е безпомощен да се справи със собствената си непрозрачност и безсилен се излива, събирайки се в улеите на счупените плочки, правейки малки или по-големи локвички, докато калните обувки джапат безнадеждно в тях, докато всеки е скрил лицето си в качулката, а тъмното става все по-тъмно и липсата все по-липсваща..в тези следобеди, в които светът около мен се върти на милиони обороти, забързан, задъхан, изтощен, светът в мен спира в отчаян опит да си поеме глътка въздух, закашля се, задавя се от собственото си безсилие и се изсипва извънредно неочаквано в сълзите на облаците и в моите собствени, превръщайки се в думи, които се опитват да намерят някакъв смисъл, някакво обяснение и треперещите ми пръсти, държащи непохватно цигарата, тракат над клавиатурата, а погледът ми е вперен в белия лист на word-овския файл, докато светът ми не се разтопи в мен заедно със задушаващото чувство за край.

– Вики Вика, 18.12.2017

М О Н О Л О З И

(Не)състояли се разговори от друга реалност 

a.k.a

М О Н О Л О З И

<той> “Липсваш ми..” 

<тя> Боже колко ми липсваш, ужасно ми липсваш, както може да ти липсва някой, когото си имал за твърде кратко, когото знаеш, че си можел да имаш за повече, да се имате за повече, но нещо просто се е объркало като филм, който адски ти харесва, но изведнъж, по незнайна за теб причина, свършва някъде преди края, преди да разбереш какво си е мислел сценаристът, докато го е пишел и те хваща нещо за гърлото, сграбчва те с все сила и ти дълго след това мислиш какъв е трябвало да бъде финалът и в главата ти хвърчат всевъзможни завърщеци, а пред теб – просто бял екран. Не, всъщност – сив. 

<той> “Животът ми е сив..”

<тя> откакто те няма, няма цветове, не е черно-бяло, защото това би означавало да призная, че всичко е само черно или само бяло, а то има нюанси, нюанси на сивото. Сивото е най-гадният цвят на света. Той е просто изключително безсмислен и никой не може да ме убеди в обратното, дори да вкара цялата логика на света и да ми изтъкне най-научните аргументи. Сивото е гадно. Точка. А аз потъвам в него от няколко месеца. Сивото е липса на цвят, липса на вкус, липса на усещане. То е много по-лошо от черното, което те повлича в най-дълбоки дълбини, защото след черното знаеш, че следва бяло. Така се редува животът. Но след сивото има просто още сиво.

<той> “Заспивам..”

<тя> плачейки като бебе. Просто ей така ме връхлита изведнъж, затваряйки очи, полагайки изморено глава на възглавницата, без да се е случило нещо извънредно през деня, без да съм чела или гледала нещо, което да ме провокира. Просто лягам и започвам да плача. Будя се и е празно. Нямане. Няма те. Може да го усетиш, само ако си го имал. 

<той> “Влизам в деня..”

<тя> всичко е съвсем стандартно, отивам да си върша работата, която обичам, срещам се със сиви хора, с някои от тях завързвам разговор и ето пак сълзи напират в очите. Без да се е случило нещо определено. Чудя се на себе си, мамка му, кога станах такава сантиментална лигла или винаги съм си била..Не, не може да е второто.

<той> “Лигла..”

<тя> сипвам си джин, паля цигара, смея се на нещо с приятели, взимам си изпитите, пак ходя на работа, а наоколо – сиво, сиво, сиво. Слънцето грее. Снимам залези. Мисля за бъдещето, чета книги. Животът се случва. Аз случвам нещо. Ама не го изживявам съвсем. Спирам да бъда в момента. Спирам да усещам всичко с цялото си същество, хората се превръщат в сенки, които се докосват по повърхността на тленната ми обвивка. Тягостно ми е. Насилвам усмивки. Получава се понякога. И пак ми е сиво. Дори в най-пъстроцветните дни. Върни ми си розовите очила, ей! Крещя ти мислено.

<той> “Спри да викаш..”

<тя> не викам! Винаги ми беше на контра, за всичко. И ме дразнеше. Но заради това се влюбих в теб. Живея с нас в настоящето, живея с нас от миналото. Разигравам всичко, което сме преживели във въображението си. Единственото, което променям, е краят. Просто не поставям финал, като сценариста, който решава, че филмът би бил много по-гениален, ако остави края отворен. 

<той> “Липсваш ми..”

<тя> липсваш ми. Липсваш ми! Мога да го напиша още един милиорд пъти. Мога да го изкрещя, мога да ти го прошепна, искам да знаеш. Защото искам да вярвам, че това би променило нещо. 

<той> “Няма смисъл..”

<тя> какво е смисълът? Защо се случи така, както се случи? Така ли трябваше да го напишем? Наистина ли мислиш, че направи всичко, за да затворим книгата с чиста съвест? Колко реторични въпроси мога да ти задам, преди да ти дотегна като настолна игра, която си превъртал вече толкова много пъти, че сам знаеш всички възможни изходи? Липсвам ли ти? Мога да водя монолози в главата си до безкрай, точно както когато си говорехме преди, ама ти всъщност мълчеше. Говори ми се с теб. Ама истински. Представям си, че ми отговаряш, както го правеше преди началото на края. Завършихме ли историята? Изчерпахме ли я? Липсвам ли ти?

<той> “Липсваш ми..”

<тя> въображението ми е толкова живо, че понякога се обърквам и наистина си мисля, че все още сме заедно. Живея в реалност, която някой друг пише вместо мен. В моя филм всичко си е, както преди. Щастливо. Най-щастливото. С цветове. Без сиво. Ние сме навсякъде, където сме били и правим всичко, което сме правили. Отново и отново. Превъртам лентата. Някои кадри пускам на повторение десетки пъти. Не променям нищо. Живея го, както си беше и сякаш се случва тук и сега. Не режа моментите, в които сме се карали, те са част от филма. Те го правят толкова жив и истински. 

<той> “Ти не може да си истинска..”

<тя> ти не си истински в момента. Не вярвам, че вече нищо не е, както преди. Не вярвам, че живеем на различни места, че не искаш да ме виждаш, че си продължил напред. Това са глупости. Ти си глупости. Сивото е глупост. Майната й на тая измислена реалност. Да се върнем в нашата, тя беше истинска. Ти казваше, че не е. Но не си прав. Тази, в която сме в момента, е лъжа. Нали се сещаш за матрицата, просто си объркал цветовете на хапчетата и си се заблудил. Обещавам ти. Нека се върнем в нашия свят, той не е сив. Значи е истински.

<той> “Липсваш ми.. “

<тя> животът продължава. Реален или не. Продължава без тeб. С мен без теб. Сиво е. Грее слънце. При теб вали, нали? Но виждаш дъга. Виждаш света през розовите ми очила. Върни ми ги, ей! Или нека поне ги понося за малко. Да си ги споделим, да си ги разменяме, когато най-много имаме нужда от тях. Искаш ли? Мълчиш. Не е знак на съгласие май. А просто безмълвие. Просто нямане на отговор. Нямане. Няма те. 

<те> Сиво е.

-Вики Вика, 5.09.2017