Любовта е..

Любовта е

тук и сега

когато не очакваш

когато я извикаш смело

след много алкохол

дълго-стаена

кратко-случваща се

си отива

с тихи крачки

и усмивка

защото е

била

красива

отваряш прозореца

усещаш дъха й

полепнал

по всяка фибра във теб

продължаваш напред

в нова нощ

с нова любов

нова страница

на старата книга

нова година

старо начало

влюбен във тръпката

да се вливаш изцяло

във чувството

без мисъл

и грам съжаление

за споделеното приключение

всичко е същото

пак сме сами

да бъдем други

не върви

любовта

е

тук и сега

тази нощ

а утре

е дим.

-Вики Вика, 27.12.2017

-минута нула пет-

По Франк Синатра – I`ve got you under my skin

Свирим на различни цигулки

в различен такт и ритъм

но когато дойде припевът

се срещаме да тананикаме

да си разкажем остатъка от песента

и да продължим сами

в другия куплет

да чакаме със трепет

да се срещнем пак

на минута нула пет

за да слеем темпото

поне за няколко секунди

и когато свърши припева

да се направим

че това не се е случило..

-Вики Вика, 8.12.2017

мъничък свят

Създаваме наша

малка вселена

в голямата реалност

в която вървим

забързани

да стигнем посоката

се срещаме

компасите да сверим

в безкрайното цяло

свой мъничък свят

си градим

и бягаме в него

когато открием

че не можем

да сме сами

оставаме вречени

безмълвно обречени

на срещите вечерни

и с чаша в ръка

раменяме размисли

за вселени химерни

и страсти

от реалността

и толкова истински

че чак е измислица

безпогрешно четем се

между точки и редове

намираме себе си

и пак продължаваме

всеки смело напред..

-Вики Вика, 3.12.2017

Промяна

То е

като да се събудиш

посред нощ

и да избуташ възглавницата

защото ти е твърде голяма

една сутрин

да не си сложиш

захар в кафето

защото ти е твърде сладко

да вдишаш студен януарски въздух

и да решиш

че всъщност зимата ти харесва

да искаш да погалиш котка

и тя да не избяга

да кажеш здравей

и да знаеш

че не искаш никога

да казваш сбогом..

отваряш очи

и си различен

от себе си

а светът си е същия..

само че вече не искаш

голяма възглавница..

защото страшно

ти е писнало

от баналности..

-Вики Вика, 20.11.2017

Страх

Страх

да се гледате в очите

и твоите да са 2 пъти по-големи

гърлото ти да пресъхва

а ръцете – изпотени

коремът – свит на топка

знаеш за какво говоря

и не е пухкаво и сладко

и няма да мине гладко

но правиш крачка

във дълбокото

..

Страх

да се гледате в очите

и неговите да са 2 пъти по – големи

схрускваш го на една хапка

триумфът е блажен

победата е сладка!

-Вики Вика, 16.11.2017

Сега

Всички хора

които няма

да останат част от живота ти

всички места

които няма

да посетиш

всички неща

които няма

да направиш

всички приятели

за които никога

не даваш достатъчно

всички книги

които няма

да прочетеш

всички мечти

които няма

да сбъднеш

всички грешки

които няма

да простиш

на себе си

всички тишини

които няма

да чуеш

всички чудеса

които няма

да усетиш

невъзможно е

да имаш всичко

винаги

необходимо е

да се стремиш

към него

непрекъснато

наложително е

да се радваш

на това което имаш

сега.

-Вики Вика, 13.11.2017

Факти

Отзад напред

със факти:

от пейката на която

седяхме за последно

към градинката в която

изпихме

предпоследното кафе

от намусения чичко когото

само аз успявах да усмихна

а после връщахме се

вкъщи

за да ми направиш мюсли

математически погледнато

нямането е равно

на два пъти повече време

отколкото имането

и съвсем логично

спомените малко избледняват

и съвсем типично

чувствата изневеряват

времето е страшен шегобуец

но не затова ти пиша

да си сверяваме часовниците

е излишно

сърцето ми винаги

ще избързва с два часа

или твоето ще тик така

два часа по-бавно

елементарно, Уотсън

сега например тук се стъмва..

Отпред назад

със получувства:

“Здравей, позна ли ме?”

“Да, някога сме пили

на Народен..

Ти май си нечий брат.”

(преди да станеш мойта муза)

“Но сега е късно

аз си тръгвам

а ти иди

и намери това, което търсиш

някой път

отново ще се срещнем

и ще ми разкажеш

с факти

и с по-малко чувства..”

(докато притихнала те слушам

сутрин рано

във леглото

и преди закуска.)

-Вики Вика, 10.11.2017

“So pocht das Schicksal an die Pforte”

/на майка ми/

Твърде много си повярвах

че късметът е на моя страна

ето че с един плесник

съдбата ме свали

на твърдата земя

подавам си другата буза

готова съм да понеса

на живота камшичния удар

свеждам смирено глава

твърде много си вирнах носа

историята винаги се повтаря

когато си щастлив

забравяш за всички болки

далече е пропастта

далече е делникът сив

и нищо не може да помрачи

светлия взор на твоите мечти

няма как да е иначе

а трябва

да бъдеш нащрек

да паднеш от високо

най-много тежи

но не забравяй

че утре отново ще полетиш

това е баланса

редуват се черно и бяло

днес си долу

утре си на върха

и няма да е все така

нищо не е вечно

нито тъгата

ни радостта!

Благодаря ти, мамо

че ми припомни

от къде тръгнах

и накъде да вървя;

прощавам ти всичко

даже забравих!

Не е ли това любовта..

Идва зима..

Време е

за изравнителната сметка

на топлата вода..

Така съдбата

чука на вратата

ще й отвориш ли

или ще заровиш

глава

във пръстта?

-Вика Вика, 20.09.2017

девет без петнайсе’

/поглед от стария балкон в старата кухня/

небето е червено

очевидно

но ти видя ли

илюзия на сетивата

ще речеш скептично

прах в очите

от пустинята Сахара

август

девет без петнайсе’

съвършено

аз така го виждам

а ти ако искаш

представи си

че е просто хайку.

-Вики Вика, 22.08.2017

И какво като тебе те има?

И какво като тебе те има?

И какво като вие се имате?

Всичко е просто хартия

въпрос на изкривено разбиране

на мен обаче ми трябва друго

не мога да се впиша

в този прозаичен сюжет

в който съм скучна съпруга

работеща от девет до пет

и какво като му готвиш

и вечер му сипваш ракия

животът се изчерпва с филм и бърз секс

на загасено и само в леглото

изморена си за палави игри

излишно ти се струва да го провокираш

и да го изненадваш докато спи

и после се будиш

първа за да го събудиш

и го изпращаш с целувка

по бузата

дежурно звъниш

за да го провериш

под претекст на някоя тривиалност:

“Обичам те, изключи ли печката..”

да живее баналната моногамност!

и какво като познаваш приятелите му

баща му майка му и леля му и нейната леля

познаваш ли всъщност мечтите му

и виждаш ли всички нюанси в синьото на очите му

и какво като имате апартамент ипотека и планове

за море планина или спа

и какво като тебе те има

а аз съм просто другата жена

да, ти ще си там когато той празнува

повишение рожден ден или нова кола

но няма да видиш най-детския блясък

когато говори за своята страст

той ще понечи да ти разкаже, разбира се

защото много държи на вашата връзка

и всичко споделяте но набързо

преди работа на закуска

и докато пламенно обяснява

за тази негова си сбъдната мечта

ти небрежно ще махнеш с ръка

а не знаеш, че това ще го накара

тази вечер да изрече нова лъжа..

И какво като тебе те има?

И какво като вие се имате?

Аз пак ще съм там

като шум

и далечен парфюм

като болка

и страх

като ужасен кошмар..

но никога

истинска пречка

за вашата здрава любов

просто камъчето в обувката

което ви дразни

но мъничко

като много

лош послеслов.

-Вики Вика, 20.07.2017

Граници

Времето е относително

разстоянието не чак толкова

делят ни четири дни

няколко стотин километра

шест държави

и един океан

границите се размиват

във въображението ми

сливаме се в едно

разстоянието е относително

времето спира да съществува

в паралелния свят

на сърцето

което

диша в твоя ритъм

и няма когато и където

а просто безкрайно пресичане

на пътя ми

 с теб.

-Вики Вика, 3.05.2017

Финал. Без многоточие.

Не погледнах в теб. Не видях очите ти за последен път. Прощалното ни докосване беше лишено от някогашната, довчерашна нежност и топлина. Вяла прегръдка. Полу – преплитане на пръсти. Целувка по челото. Дали? Дори не съм сигурна. Всичко стана много бързо, много изведнъж, въпреки че беше планирано от много време насам, планирано от някоя невидима ръка, чертаеща бъдещето ни вместо нас. А ние нямахме силата да й се противопоставим. Аз нямах силата да кажа нищо. Какво си казахме изобщо? “Чао?!”. Невъзможно бе да остана. Невъзможно  бе да си тръгна. Стоях на кръстопът. И все пак поех в някаква посока, незнайна, предречена на изгубеност от самото начало. Но все пак посока, друга от твоята. Не можех да те последвам. Можех да остана още малко, миг, ден, седмица. Толкоз. Да удължа агонията. Да наелектризирам до безкрайност напрежението помежду ни. Да изкопая празнината в сърцето си до гигантска яма. Да се опитам да погълна за последно и наведнъж късовете любов..и да се задавя. 10 дни, които зачеркнах преди да се случили. Кому е нужно това безсмислено удължаване на времето, което напира в нас, часовникът в сърцата ни взривоопасно тиктака. Избирам да го заглуша. Сама. Преди да е настъпил големият взрив.

Как се сбогуват хората? Изпратихме се преждевременно, за да се предпазим, за да се предпазя. Защитен механизъм. Страх. Отчаяние. Край. Толкова много бях фокусирана върху края, че забравих да мисля за пътя до него. А има ли смисъл от път, който води до никъде?

Предреченост. Предопределеност. По план се разделихме. Може би преждевременно. Но все пак бе в плана. Аз просто избързах. Точно както на първата ни среща. Не бе готов за това развитие, въпреки че го копнееше, без да подозираш. Точно както сега, знаейки какво предстои, предусещайки логичния завършек, не бе все още готов да го понесеш. Аз също. И въпреки това се случи. Полуочаквано. Полунеочаквано.

Финал. Без многоточие.

-Вики Вика, 18.04.2017

просто точка.

Кажи ми стихотворение

така както само ти можеш

а аз ще ти говоря

без рими

но в чувства

после тихо

в тебе ще се гушна

и ще сънувам

“сега”

където

времето

Е.

Просто точка.

От безкрайната спирала

на нереалността

а не e ли всъщност

това

любовта?

-Вики Вика, 2.04.2017

Сутрин

Сутрин когато

е рано

се будя

преди още да си се събудил

когато те гледам как спиш

клепачите ти трепкат

защото сънуваш

далечни страни

и се усмихвам

точно когато отвориш очи

ти ме питаш още сънен

защо?

а аз те целувам

вместо да ти кажа

хиляди неща

защото сбогуването

е по-сладко

в тишина..

-Вики Вика, 27.02.2017

Приказка

Искаш ли да ти разкажа приказка?

Ти само слушай търпеливо

може би не е от най-красивите

но беше искрено

и малко диво.

Тя беше 20-годишна

захвърлила всички страхове

в живота тъкмо влизаше с усмивка

нямаше какво да я спре.

Търсеше себе си навсякъде

и във всичко

най-вече в малките неща

абсолютно неподправена

чак бе цинично

защото истината гола

всъщност е една лъжа.

Събличаше задръжките си

докосваше безкрайността

за няколко мига 

крадеше чудеса.

Препъваше се

в собствената си представа

за това, което трябва да е 

докато накрая се отказа да иска

да обича по клише

и започна да се ненавижда

за всичко което бе.

Минаха сезони разни

всеки със стихия своя

понесоха я във посоки 

разнообразни

прераждаше се след пороя.

След всеки изгрев 

тръгваше си тихо 

и със реверанс

гледаше само напред

и намираше баланса 

в своя малък хаос.

Наивно вярваше, че времето лекува

че следите се изтриват 

с новия февруарски сняг

но послевкусът бе 

на нещо горчиво

грешка ли, вина ли

и объркваше се, 

губеше се пак.

Спря да вярва в собствената си преценка

в логиката и в емоционалността

и изобщо просто спря.

Щастието докосваше се леко

по повърхността

на счупената й душа.

Тя се взираше във него 

с празен поглед

и безмълвно 

без да може да го хване за ръка

и я обвиняваха в безчувственост

и я съдеха прибързано

накрая се отказаха да я разбират

приеха, че такава си е тя.

Ти знаеш ли, читателю

какво е 

да ти се случват хубави неща

а ти стоиш и гледаш тъпо

без израз да можеш 

да дадеш 

на радостта?

Тя знаеше.

И знае.

И всъщност рано го разбра.

Когато майка й избяга

след поредната лъжа

когато хвана баща си 

с друга жена

когато дядо й почина

когато й се наложи 

да се справя сама.

Колко болка може 

да понесе сърцето

преди да се пръсне в гръдта?

Колко пъти можеш да се преродиш

и счупеното да лепиш

преди да дойде края на света?

И тук ще сложа многоточие на приказката

както ме помоли тя

защото все още иска й се да вярва

че има следваща глава

-Вики Вика, 15.02.2017

Грешна

Много болка причиних

много хора нараних

не, не ми прощавай!

Аз съм грешна

изначално 

безотговорна 

и

нерационална

поука никога не взимам

и не се развивам

мога само да се извинявам

и безкрайно да се укорявам

но това на никой не помага

затова се откажи от мен

аз винаги ще съм такава

заложено е още в първия ми ден.

Да бъдеш друг изисква 

воля

смелост

упоритост

все качества

които 

никак не владея

да разочаровам

и да се провалям

най-добре умея.

Аз съм грешна

много грешна!

Не, не ми прощавай!

Завинаги се отречи от мен

И надалече бягай!

-Вики Вика, 20.03.2017

като В Р Е М Е

как да задържим времето 

в шепите си 

като капки дъжд

изтичащи между миглите 

като ронещи се звезди

падащи безкрайно далеч от нас

как да го съберем 

така че да имаме 

още милиорд пъти 

по толкова време

онова изгубено време

между няколко целувки

единствено за да си поемем дъх

между няколко въпроса

за да обмислим по-логично 

отговорите

между няколко погледа

в които не се докосваме

а само се изучаваме

между няколко спора

когато просто 

стоим във мълчание

как да разтеглим 

дните

часовете

минутите

така че да се превърнат в безкрайност

как да го забавим

и спрем

да го излъжем 

да го подкупим 

да е на наша страна

да следва нашите правила

да е изцяло под наш контрол

да имаме цялото време на света..

отлетя..

току така

като безмълвна присъда:

“няма време”

ти знаеш ли това?

На В. като В Р Е М Е

-Вики Вика, 11.04.2017

Един Свят

Гневно 

тракам

с пръсти 

по клавиатурата

горчиво 

преглъщам 

буцата

в гърлото

протягам ръка

през белия екран

дели ни 

цял 

един свят

един страх

блъскам се

в невидимата

му преграда

търся врата

изход няма.

Отказваш ли се?

Не знам какво да правя.

Забави. 

Навярно всичко 

някак ще се изясни.

Дай му време.

Дай си време.

Има смисъл.

Може би

си струва да боли

стига утре да сме двама..

от страха ни 

любовта е по-голяма!

-Вики Вика, 9.05.2017

Той & Тя

той подгъва страниците

към които иска да се върне

а ТЯ грижливо пази всяка книга

той всичко всякога планира

а ТЯ иска наопаки света му да обърне

той отбелязва датите във календара

а ТЯ измерва времето във залези

и за срещи често закъснява

той пък най много на това се дразни

че ТЯ говори си със непознати

разни

ТЯ някак е намерила баланс

във своя малък хаос

а той живее като следва

правилата на играта

но в перфектния си план

забрави да предвиди среща

с една полупозната

малко усложнение

но нищо

смята и преначертава

и на правия път отново се връща

здраво стъпил на земята

ТЯ е просто отклонение

сетивна грешка

захлас

и той полита

но после бързо си припомня

кой е

и си тръгва

без да се запита

дали не е ТЯ

дали улисан 

във преследването на мечтите

не е пропуснал любовта..

той живее като следва 

правилата на играта

ПС: успех със плана,

/една полупозната./

-Вики Вика, 16.05.2017

Понякога..

Аз искам всичко

с теб

ти ме искаш понякога

когато е удобно

когато е възможно

аз искам да направя

невъзможното

за теб

напук на всяка логика

от тук

до края на света

не ме е страх да губя

страх ме е 

когато не летя

избягах

защото не повярва

че границите съществуват

само в твоята глава

сега ти подарявам

розовите очила

носи ги 

ще направиш

някой ден

много щастлива

друга жена.

-Вики Вика, 27.05.2017

На най-любимия град..

София ми стана тясна

отведнъж

пейките са много празни

и няма дъжд

хората в градинките ме дразнят

а лятото което чаках

мирише ми на зима

а така да мразех студ

преди

но зимата сега си ти

малко са ми бирите

във всичките любими барове

и така да не харесвам песните

които пускат ми по радиото

София ми стана тясна

отведнъж

сега е празна

сега е толкова негостоприемна

сега е даже мъничко враждебна

и плаче с моите сълзи

които аз задавям в гърлото

когато се кача сама в такси

или вървя във тъмното

София е толкова малка

и всичките лица във нея

са отражение на теб

и нашите места

и нашите неща

ме карат пак да ставам

лош поет

София ми стана тясна

отведнъж

Ти как си?

Чувстваш се прекрасно?

И пак вали при теб?

А тука няма капка

дъжд.

-Вики Вика, 25.07.2017

Истински Жив

Сцена от филм

беше денят ми

лодка 

море

коктейл в ананас

и после звездите

падащи тихо

над нас

докато кожата ми 

потръпва

от морския бриз

в любовен екстаз

когато наяве 

е по-хубаво

отколкото мога 

да си представя

на споделения миг

аз се отдавам

нищо друго не ми трябва

само онези малки неща

безвремие заключено 

в реалността..

когато човек е със малко щастлив

когато си просто истински жив!

-Вики Вика, Малта, Август 2017

М О Н О Л О З И /2/

В тези следобеди, в които другите гледат в телефоните си, докато хапват уж романтичните си ранни вечери, докато си говорят на френски, български или английски, няма значение, а аз седя сама и ми се струват златни, защото ги гледам през бирата си, си мисля за теб и какво би било да си тук до мен, тук където принадлежиш, въпреки че се  опитваш да бягаш към нещо, което смяташ, че трябва да постигнеш, мислено говоря с теб и ти казвам колко ми липсваш..не, не е защото съм сама, а те са по двойки, не, не е защото няма поне 10 човека, на които да се обадя, с които да споделя, които да изслушам, с които да изживея пошлостта на този така чистосърдечен следобед, не е защото съм неуверена, че не знам къде ми е мястото или че това, което правя не струва пукната пара, а защото вярвам с абсолютна убеденост, че трябва да правя точно това , което правя, защото то ми носи единственото абсолютно оргазмично щастие, за което животът си струва да бъде живян, искам да ти изкрещя , че искам да го споделя с теб, искам да погледнем заедно през моите очи и да видиш колко хубаво може да е. те нищо не разбират , те продължават да си гледат в телефоните, докато мигът се изплъзва завинаги изпод тракащите им пръсти, докато вятърът свисти в найлона на заведението, докато слънцето, което не виждат, залязва зад облаците, които се стелят гъсти над купола на Седмочисленици, докато трамвайните релси разказват истории на стотиците пътници, които слизат на Графа и си купуват домати от пазарчето или някакви шано подаръци от Шишман, докато животът продължава да се случва около тях, вътре в тях се случва един друг живот, такъв, за какъвто не си признават, че мечтаят, не го изричат на глас и тишината лепкаво ги обгръща и се настанява завинаги в сърцата им и те се оправдават пред самите себе си и пред другия, че тя е удобна, че тя е, защото са си толкова близки, а всъщност липсата на думи болезнено отеква в ушите им и бие по-силно от камбаните на Невски и ги човърка отвътре, защото всъщност е липса в самите тях. и аз седя сама в този следобед и усещам липсата на всички хора около себе си и най-вече своята собствена, липсата постепенно придобива очертания и форми и се превръща в твоя образ, и аз ясно те виждам на стола пред себе си и почти докосвам тънките пръсти на ръцете ти, и изпращам тази мисъл във вселената, и нещо трепва в твоето сърце, докато слизаш забързан по стълбите, докато хлопваш входната врата и се смееш на нещо, което човекът от отсрещната страна на телефона ти е казал, докато се качваш в метрото и не забелязваш стотиците хора около теб, които са забили погледи в екраните на телефоните си, докато развълнувано си мислиш за концерта, към който си се запътил тази вечер, докато слушаш любимата си банда, докато се прегръщаш с приятелите си и подскачате, докато чакаш на опашката за тоалетната, а в главата ти отекват струните на китарата, докато поливаш съботата, а около теб е студено и дъждовно, но ти си на топло в любимия ти бар, бирата е студена, а лицата на приятелите ти са топли, погледът на момичето, с което си се запознал наскоро също е топъл и приканващ, докато я изпращаш до тях и усмихнати се качвате в стаята й, тя се съблича, ти гасиш лампата, защото ти винаги го правиш, очите ти бързо свикват с тъмното и се вглеждат в нейните очи, докато тънките ти пръсти се вплитат в нейните, нещо в теб трепва, за част от секундата светът спира, декорът рязко се променя и ти се озоваваш в твоето легло в твоя дом в твоя град с твоето момиче и се отдръпваш уплашен от самия себе си..момичето до теб не забелязва нищо, продължава да те обсипва с целувки, ти се опитваш да се фокусираш единствено върху настоящия миг и да прогониш образа от мисълта си и успяваш, почти..лежиш по гръб дълго, след като тя вече е заспала в прегръдката ти, неясното чувство за липса придобива все по-ясни очертания и ти ме виждаш, и почти ме усещаш, и ставаш, за да си потърсиш капките за нос, за да се облечеш и да избягаш от тази стая, която не е твоя, от това момиче, което току що си имал, но не съм аз, от себе си, защото не си ти..това ти се струва смешно, нелепо, ти не правиш така, ти не бягаш никога от нищо, връщаш се в леглото и се унасяш в неспокоен сън.. аз плащам сметката и се запътвам с бавна крачка към познатото си работно място, докато дъждът напира от облаците, напира като болезнена липса да се изсипе с все сила и да помете всичко по пътя си, да измие улиците, колите, хората, да ги очисти от самите тях..не, твърде е мръсен, твърде е безпомощен да се справи със собствената си непрозрачност и безсилен се излива, събирайки се в улеите на счупените плочки, правейки малки или по-големи локвички, докато калните обувки джапат безнадеждно в тях, докато всеки е скрил лицето си в качулката, а тъмното става все по-тъмно и липсата все по-липсваща..в тези следобеди, в които светът около мен се върти на милиони обороти, забързан, задъхан, изтощен, светът в мен спира в отчаян опит да си поеме глътка въздух, закашля се, задавя се от собственото си безсилие и се изсипва извънредно неочаквано в сълзите на облаците и в моите собствени, превръщайки се в думи, които се опитват да намерят някакъв смисъл, някакво обяснение и треперещите ми пръсти, държащи непохватно цигарата, тракат над клавиатурата, а погледът ми е вперен в белия лист на word-овския файл, докато светът ми не се разтопи в мен заедно със задушаващото чувство за край.

– Вики Вика, 18.12.2017

Няма

Пускам те 

не се страхувай

няма да те спирам да летиш

да бъда твой компас

и твоя сила

няма

да прекъсвам порива

на твоите мечти

оставям те

да бъдеш

най-добрата версия 

на себе си

без мен 

да живееш пълноценно

в настоящия ден

няма

да съм миналото

което дърпа те назад

спомена 

за зимата

съдбовния обрат

няма 

да човъркам коричката

времето лекува

всички следи

няма

да бъда причината

в теб да вали

ще си тръгна

тихо

и съвсем неусетно

и вече няма да боли

само понякога 

като си пиеш кафето

ще се сещаш

но смътно

за нашите утрини

и наште мечти…

-Вики Вика, 24.09.2017

Обичам.. 

Обичам стопа

стопа е като живота 

понякога върви по мед и масло

летиш като стрела 

град след град

кола след кола

после всичко спира

забави 

дъжд вали

ти си по средата 

между нищото 

и всичко

което ти предстои

губиш вяра

и точно тогава

някой те качва 

на самата магистрала!

Съдба 

понякога ти се усмихва

друг път просто подминава

търпение и вяра

сила на духа 

всичко случва се 

когато трябва 

да оценяваш всеки миг

недей забравя!

И ето 

стигам!

Пловдив е магия

приятелска усмивка

и голяма бира

и някак спира

да ми е студено

и някак спира 

да ми пука

че съм вир вода

щом крача 

с тебе бодро

ще видя, 

зная

пак дъга!

-Вики Вика, 30.09.2017

Да пиша..

Да пиша 

да те изпиша

да ме четеш 

и да ме изчетеш

и да ти омръзне 

до втръсване

да се вбесиш

и да ме намразиш

че всичко което сме имали

е публично достояние

че всички знаят всичко

че вече не е само наше и лично

че сега принадлежи на масите

които воайорстват пред екраните

че продължавам да ти напомням 

за себе си и за нас

и да те отклонявам 

отново и отново 

от теб 

да пиша е единственият начин

да забравя

единственият начин 

да не спирам да си спомням

защото ти си част от мен

колкото аз съм част от себе си

да чета и препрочитам

нашите истории

изписани под моите пръсти

за да давам живот 

на вече несъществуващото

за да бъде завинаги 

част от вселената

а вселената

да ми отговори със същото

да изпрати думите ми 

на другия полюс

да вдъхнови 

друга любов

да създаде 

паралелно обичане

на двама души

които 

да се имат

да се пишат

защото това би означавало

че не всичко е било напразно

че не всичко е изгубено

щом може да бъде намерено

отново

някъде

от някой 

друг.

ПП: На някой, за когото е написано. На всички, които ще го прочетат. На всички, които ще напишат техните истории. На някой, който искам да го прочете на глас.

-Вики Вика, 4.10.2017

М О Н О Л О З И

(Не)състояли се разговори от друга реалност 

a.k.a

М О Н О Л О З И

<той> “Липсваш ми..” 

<тя> Боже колко ми липсваш, ужасно ми липсваш, както може да ти липсва някой, когото си имал за твърде кратко, когото знаеш, че си можел да имаш за повече, да се имате за повече, но нещо просто се е объркало като филм, който адски ти харесва, но изведнъж, по незнайна за теб причина, свършва някъде преди края, преди да разбереш какво си е мислел сценаристът, докато го е пишел и те хваща нещо за гърлото, сграбчва те с все сила и ти дълго след това мислиш какъв е трябвало да бъде финалът и в главата ти хвърчат всевъзможни завърщеци, а пред теб – просто бял екран. Не, всъщност – сив. 

<той> “Животът ми е сив..”

<тя> откакто те няма, няма цветове, не е черно-бяло, защото това би означавало да призная, че всичко е само черно или само бяло, а то има нюанси, нюанси на сивото. Сивото е най-гадният цвят на света. Той е просто изключително безсмислен и никой не може да ме убеди в обратното, дори да вкара цялата логика на света и да ми изтъкне най-научните аргументи. Сивото е гадно. Точка. А аз потъвам в него от няколко месеца. Сивото е липса на цвят, липса на вкус, липса на усещане. То е много по-лошо от черното, което те повлича в най-дълбоки дълбини, защото след черното знаеш, че следва бяло. Така се редува животът. Но след сивото има просто още сиво.

<той> “Заспивам..”

<тя> плачейки като бебе. Просто ей така ме връхлита изведнъж, затваряйки очи, полагайки изморено глава на възглавницата, без да се е случило нещо извънредно през деня, без да съм чела или гледала нещо, което да ме провокира. Просто лягам и започвам да плача. Будя се и е празно. Нямане. Няма те. Може да го усетиш, само ако си го имал. 

<той> “Влизам в деня..”

<тя> всичко е съвсем стандартно, отивам да си върша работата, която обичам, срещам се със сиви хора, с някои от тях завързвам разговор и ето пак сълзи напират в очите. Без да се е случило нещо определено. Чудя се на себе си, мамка му, кога станах такава сантиментална лигла или винаги съм си била..Не, не може да е второто.

<той> “Лигла..”

<тя> сипвам си джин, паля цигара, смея се на нещо с приятели, взимам си изпитите, пак ходя на работа, а наоколо – сиво, сиво, сиво. Слънцето грее. Снимам залези. Мисля за бъдещето, чета книги. Животът се случва. Аз случвам нещо. Ама не го изживявам съвсем. Спирам да бъда в момента. Спирам да усещам всичко с цялото си същество, хората се превръщат в сенки, които се докосват по повърхността на тленната ми обвивка. Тягостно ми е. Насилвам усмивки. Получава се понякога. И пак ми е сиво. Дори в най-пъстроцветните дни. Върни ми си розовите очила, ей! Крещя ти мислено.

<той> “Спри да викаш..”

<тя> не викам! Винаги ми беше на контра, за всичко. И ме дразнеше. Но заради това се влюбих в теб. Живея с нас в настоящето, живея с нас от миналото. Разигравам всичко, което сме преживели във въображението си. Единственото, което променям, е краят. Просто не поставям финал, като сценариста, който решава, че филмът би бил много по-гениален, ако остави края отворен. 

<той> “Липсваш ми..”

<тя> липсваш ми. Липсваш ми! Мога да го напиша още един милиорд пъти. Мога да го изкрещя, мога да ти го прошепна, искам да знаеш. Защото искам да вярвам, че това би променило нещо. 

<той> “Няма смисъл..”

<тя> какво е смисълът? Защо се случи така, както се случи? Така ли трябваше да го напишем? Наистина ли мислиш, че направи всичко, за да затворим книгата с чиста съвест? Колко реторични въпроси мога да ти задам, преди да ти дотегна като настолна игра, която си превъртал вече толкова много пъти, че сам знаеш всички възможни изходи? Липсвам ли ти? Мога да водя монолози в главата си до безкрай, точно както когато си говорехме преди, ама ти всъщност мълчеше. Говори ми се с теб. Ама истински. Представям си, че ми отговаряш, както го правеше преди началото на края. Завършихме ли историята? Изчерпахме ли я? Липсвам ли ти?

<той> “Липсваш ми..”

<тя> въображението ми е толкова живо, че понякога се обърквам и наистина си мисля, че все още сме заедно. Живея в реалност, която някой друг пише вместо мен. В моя филм всичко си е, както преди. Щастливо. Най-щастливото. С цветове. Без сиво. Ние сме навсякъде, където сме били и правим всичко, което сме правили. Отново и отново. Превъртам лентата. Някои кадри пускам на повторение десетки пъти. Не променям нищо. Живея го, както си беше и сякаш се случва тук и сега. Не режа моментите, в които сме се карали, те са част от филма. Те го правят толкова жив и истински. 

<той> “Ти не може да си истинска..”

<тя> ти не си истински в момента. Не вярвам, че вече нищо не е, както преди. Не вярвам, че живеем на различни места, че не искаш да ме виждаш, че си продължил напред. Това са глупости. Ти си глупости. Сивото е глупост. Майната й на тая измислена реалност. Да се върнем в нашата, тя беше истинска. Ти казваше, че не е. Но не си прав. Тази, в която сме в момента, е лъжа. Нали се сещаш за матрицата, просто си объркал цветовете на хапчетата и си се заблудил. Обещавам ти. Нека се върнем в нашия свят, той не е сив. Значи е истински.

<той> “Липсваш ми.. “

<тя> животът продължава. Реален или не. Продължава без тeб. С мен без теб. Сиво е. Грее слънце. При теб вали, нали? Но виждаш дъга. Виждаш света през розовите ми очила. Върни ми ги, ей! Или нека поне ги понося за малко. Да си ги споделим, да си ги разменяме, когато най-много имаме нужда от тях. Искаш ли? Мълчиш. Не е знак на съгласие май. А просто безмълвие. Просто нямане на отговор. Нямане. Няма те. 

<те> Сиво е.

-Вики Вика, 5.09.2017