Уместна препоръка

Сърцето ми остана там

сред улиците на квартала

и магазинчето за зарзават

малката градинка

и синьото на Витоша пред нас

сърцето ми се смачка

под гумите на колелата

на велоалеята, в която

стъпките ни плахи

отекват още в тишината

сърцето ми се разтопи в метала

на трамвайната линия

където петицата запъхтяна

носи аромата на миналото

сърцето ми заби

за първи път

и за последен

сгушено под стряхата

на твоята тераса

извисяваща се над квартала

където всяко вдишване

е радост

и всяка сграда

е наслада

където беше първата ни среща

но и нашата разлъка

да се върна тук

е щастие

да си тръгна

е уместна препоръка

сърцето безпощадно ме влече

назад

усмихвам му се:

глупаво кутре

кварталът си е същия

и те зове

но ти си вече

чужд и непознат.

-Вики Вика, 24.12.2018

Пак ще вярвам в любовта

Навярно срещата ни

има смисъл

щом ме учи да съм по-добра

навярно всичко друго

е измислица

какво ли значи реалността

аз без теб

но ти във мен

и чувство, което не разбирам

преди

сега

боли

търпя

и логика, която ти отива

навярно “вчера”

се е случило

моля те, не ми го взимай

няма нищо

че реалността е немислима

навярно ще се изясни картината

но после

и когато съм сама

навярно можехме

заедно всичко

но вярно е

че нямам нищо

щом ти не ме избра

не се сърди

аз пак ще се оправя

и ще вярвам в любовта

може би не утре

със сигурност не сега

навярно

в минало време

ще живея реалността.

-Вики Вика, 13.07.2018

(не)стерилно обяснение в любов

Не съжалявам

за всички стихотворения

дължа извинение

само на нея

ти заслужаваше толкова много

дори повече

аз не успях да те заслужа

изобщо

останаха ни само думите

които няма да кажем

отново

превърнах ни несполучливо

в стихотворение

и ето ти съвсем

(не)стерилно обяснение в любов.

-Вики Вика, 21.06.2018

Неслучили се неща

Мога да горя по теб

докато изтлея

докато остане само пепел

която да се разпилее

и да полепне по образа за мен

и да го превърне в бронзов барелеф

който някой с плаха ръка да извае

докато всички вяло го отминават

защото никой няма да знае

че се разтопи в метала

любовта ми

после само скулптура остана

студено да пази топлина

на спомена

за неслучилите се неща.

-Вики Вика, 14.06.2018

Просто човек.

Аз съм

християнка

еврейка

мюсюлманка

афроамериканка

с бяла кожа

азиатка

лезбийка

бисексулна

хетеро

алкохоличка

безплодна

комунистка

с десни убеждения

анархистка

хипарка

българка

европейка

землянка

обичаща

живееща

случваща

пушеща

комплексирана

уверена

вярваща

обезверена

писател

слушател

Ч О В Е К !

А ти?

-Вики Вика, 10.06.2018

Някой

А някой кара колело

докато някой

прави секс в тревата

някой друг се взира във луната

докато някой пие бира

и може би се обяснява във любов

докато някой се прощава със приятел

някой взима сбогом със Архиви

някой дрънка на китара на Народен

някой друг реди си рими

някой чака у дома

докато някой краде си време

някой се надява тя да е сама

някой иска да му я отнеме

някой врича се във вярност

някой смята че всичко е баналност

някой е в този миг изцяло

докато някой гледа вяло

някой пропуска междуредието

докато някой разкрива си сърцето

и аз съм тук сега завинаги

с всички някои които някога съм имала

и всички някои които някога ще имам

свързваме се във невидима верига

за която дори не подозираме

но някой чува ни молитвите

и някой вижда всичко

някой ще прочете следите ни

отдавна след като сме просто нищо

някой пак ще кара колело

докато някой прави секс в тревата

и ще бъдем пак едно

както някога и някъде

започнали са

някакси нещата.

-Вики Вика, 28.05.2018

Разказ за едно вълшебство

Израел е олицетворение на всичко, в което вярвам, всичко, което искам и всичко, което съм.

Място, на което се чувстваш като у дома си, въпреки че не си представяш съвсем да живееш там.

Някъде, където не си предполагал, че ще се озовеш, нещо далечно и непознато, и в същото време толкова близко до теб и твое.

Четири квартала на три религии, събрани в сърцето на стария град. Мирис от близкия изток и цялата му палитра от цветове в десетките магазинчета в арабския квартал, където да не се пазариш за цената би било обидно. Сградите от един и същ камък, който така и не запомних точно какъв е, но се спирам на пясъчна скала, в еднакъв стил и в стария, и в новия град, които носят спомена за всичко, което е било и всичко, което някога ще бъде.

Църквата “Божи гроб”, за която се вярва, че е изградена на мястото, на което Христос е бил разпнат и погребан. Една такава каменна постройка, която на пръв поглед не се различава по нищо от всички останали наоколо, превърнала се в туристическа аткракция за хиляди хора. Влизаш в нея и се предполага, че трябва да се почувстваш одухотворен и да се доближиш до Бога. Влизаш в нея и разни хора те бутат, защото всеки иска да си проправи място и да се помоли. Чакаш на опашка повече от час, за да може и ти да влезеш в гроба, и ти да се помолиш, и да се докоснеш до това свято място. Миг след като си коленичил, свещеник започва да ти подвиква да побързаш с молитвата и отброява секундите, които ти остават, подканвайки те съвсем нелюбезно вече да приключваш, защото и други хора чакат на опашка да се помолят, ти да не си единствен и уникален, че ще си се молиш, колкото време си искаш. “Faster, faster, finish!” се превръща в реплика, която ще спрягаме по всякакви поводи, смеейки се с цяло гърло, докато ни заболят коремите. Но в този миг не ми е смешно, не ми е смешно и когато паля свещите си и същият припрян свещеник ги гаси и ми ги бута в ръцете, защото съм ги сложила в свещник, отреден за по-голяма свещ, а моите три малки свещи нямат място там. Излизам от най-свещеното място за християните, без да съм съвсем изненадана и все пак с лек горчив привкус, за да се озова от отсрещната страна в друга постройка, за която по-късно разбирам, че е гръцки манастир, където монахинята ме посреща с думите – “За тази вечер приключихме, но на сутрешната молитва ще се помоля за теб, кажи ми твоето име.” И в тъмната тишина виждам жена, която е много по-близо до Бога на място, което е абсолютно празно, защото всички са се стекли в голямата всеизвестна църква на Божи гроб. Срещайки погледа си с нейния, изричам името на майка си, без да мисля, чувствам се свързана с този манастир, за чието съществуване не съм подозирала, очите ми се пълнят със сълзи и знам, че съм на истинския Божи гроб, който се намира на 10 метра от действителното място, според източниците, но е в пъти по-божествен! И съм щастлива!

Десетина минути по-късно се озоваваме в еврейския квартал и срещу нас се открива гледка към Стената на плача, част от втория храм – свещеното място на евреите. Тук хората не плачат. Напротив. Те са усмихнати и щастливи. Шабат е. За нас е просто петък вечер. Празник е. За юдеите. И въпреки че нямам принадлежност към тази религия се чувствам по-свързана с нея, отколкото някога съм се чувствала към християнството. Мъже и жени от всякакви възрасти са се събрали на площада и пеят и танцуват. Особено мъжете. Играят своебразно хоро, хванали са се за ръце и празнуват живота, възхвалявайки Йерусалим. И са най-щастливите хора, които съм виждала. И се изпълвам с прилив на енергия и радост, и се чувствам свързана с тях и с вселената, докосвайки се до техния Бог , който всъщност е Бог на всички.

Половин час по-късно пием бира на улицата, защото в най-свещения град на света това е напълно прието. Слушаме националното радио ГалГалац и си подвикваме весело.

На следващия ден сме на улицата и празнуваме победата на Израел на Евровизия заедно със стотици щастливи  израелци. Пия малък ром за 45 шекела, които се равняват на 22 лева, защото веднъж се живее, мамка му, и ми е щастливо и празнувам живота! 

Стари приятели, които откривам по нов начин. Нищо вече не е същото, но пак си е такова, наше си, споделено и сърцето ми ще изхвръкне от толкова емоции и думите ми не стигат да опиша това, което чувствам.

Гей бар в най-религиозния град в света! Пълно е с хора! Всяка трета песен е “stupid boy”на победителката в Евровизия, подскачаме и пием бири. Някакво момиче ме сваля. Аз съм в Азия! Наздраве! По още една бира!

На път за хостела около 3 сутринта, пеем “twist and shout”, променяйки думите, така че да паснат на нашия нов саундрак – “shekela baby”, танцуваме на “моме калино”, намираме книга, обяснявам ви се в любов, защото съм влюбена в този миг, който няма да се повтори, който е толкова откраднат, колкото само един истински щастлив миг от НЕреалността може да бъде, но го запечатвам завинаги в сърцето си. Допиваме на стълбите в хостела, твърде пияни сме, за да ни се получи нормално селфи. Доказателството ще остане само в паметта ни.

Наемаме си кола, по пътя галим камили, озоваваме се в пустинята, пред нас се открива спираща дъха гледка от крепостта Масада към пясъчните планини наоколо и към Мъртво море. Гледаме филмче за историческото значение на крепостта и се заливаме от смях на нелепия актьор, който се опитва да внесе драматизъм с церемониално няколко секундно мълчание и сега се питаме :”What will be your choice?”.

Пием бири, които помагат за снощния махмурлук на крепост, която римляните са успели да превземат с много зор и без всъщност да успеят да превземат евреите, които посягат на живота си, въпреки че в тяхната религия той е най-висша ценност, за да се спасят от посегателството на друговерците.

Очите ни вече не могат да насмогнат на уникалните гледки и затова къде случайно, къде не съвсем, се пълнят със сол от Мъртво море и се затварят, и започват да ни болят. Най-соленото море на света, което всъщност е езеро, “ни е враг” и ни кара да излезем бързо от него, за да се измием и да можем да прогледнем отново. Посрещаме залез на плажа, абсолютно необезпокоявани от света, който продължава да се случва някъде. Но не тук. И не сега. Цветовете са бебешки, нежни и галят сетивата, докато море, небе и планина се сливат в едно.

Имам невероятния късмет всичко това да ми се случи, благодарение на приятелството си с човек, който просто иска да сподели с нас всичко, което знае, ама наистина всичко! А той знае много, ама наистина много! И прегръщайки го на летището за довиждане, искам да му изкрещя, че никога няма да мога да му се издължа за най-невероятния подарък на света! И се надявам той да знае колко много означава всичко това за мен!

4 дни след началото на едно немечтано приключение съм обградена от зеленина в родния си град и мирише на пролетен дъжд. Пием бира в “Малките неща” и си мисля за всички малки неща, които се случиха и колко големи са всъщност те.

“3d mapping-а” на сградите на главната улица с единствената трамвайна линия в Йерусалим, хлебарницата – клек шоп, в арабския квартал, люлката на покрива на хостела, от която ми се завиваше свят, като ви гледах, черните евреи, “twist and shout” в колата по ГалГалац, открадната щипка за въглени за наргиле от бара на веселата уличка, вафлата, която ми купи, въртележката с кончета, която прескочихме, отдавна след като вече е била затворена, връщането към едно щастливо и свободно време с много други малки неща, отдавна след като вече е отминало ..

Израел е спомен на всичко, което е било и пожелание за всичко, което може да бъде. Празник на живота заедно. Откраднат и подарен. Върнат ни отново, за да ни събере и да ни слее с нещо много по-голямо от самите нас чрез няколко малки жеста, случки, места, чрез любовта..

Благодарна съм! И щастлива! Тук и сега! А утре нека не е същото! То пак ще бъде наше си и истинско!

-Вики Вика, 15.05.2018

Отвътре

Човърка те нещо отвътре

неопределено точно къде

проверяваш си пулса – нормален

и кръвното си е съвсем наред

пиеш вода – нали за всичко помага

и ябълка хапваш една

човърка те нещо отвътре

и се концентрираш едва

загаси лампата

купи мляко

целуна жената

и нещо пак те човърка

а даже се върна повторно

да заключиш вратата

угрижено поглеждаш циферблата

навреме си сякаш

и все пак невъзможно бърза

на секундарника стрелката

поемаш си въздух

наред си е всичко

и все пак човърка те нещо

и се чувстваш притиснат

пробягва в ума ти мисъл такава

за някой, за който

дума не може да става

но тая среща така закъсняла

човърка те нещо

и мира не ти дава..

ще спреш тогава

на секундите стрелката

ще се излъжеш сам

че времето забавя своя ход

и ще отложиш пак живота си

за някой друг живот..

-Вики Вика, 25.04.2018

От Другата страна

Тревата на съседа винаги е по-зелена

жената на другаря малко по-добра

теглилата му – бели кахъри

радостта му, пък – измислица била

не знаеш какво става, драги

зад високия зид на тази

бедна и клета душа

и не знаеш къде ще те свари

нуждата от приятел в беда

който винаги ще смята

че жена ти е по-красива

от неговата жена

че парите винаги ти стигат

а децата ти наистина

са твои деца!

Забравете затова

завистта

и с ракия люта

заровете

на дълбоко старата вражда

защото тревата там е по-зелена

но забележимо е едва!

-Вики Вика, 23.04.2018

по дяволите

По дяволите вечерите с теб

понякога ме караш

да се мразя

че същестувам само в този отрязък

от време

което изтича по-бързо

от бутилка бира през парещо лято

изпита

по дяволите цигарите изпушени

от притеснение

и идеите които си разменяме

и прегръдката от утешение

по дяволите и на хорското мнение

по дяволите вечерите с теб

те карат сутрините

да изглеждат съвсем несъвършени

но се превръщат в спомени

най-топли и най-ценни

и после продължаваме

без да отдаваме внимание

на това което се е случило

а то остава в нас да ни усмихва

и по малко да ни мъчи..

по дяволите всичко друго

когато съм със теб не ме интересува

че съм просто момиче

което за първи път

на себе си прилича..

По дяволите..

някой те обича..

-Вики Вика, 17.04.2018

Какво Остава

Какво остава след разрухата

сърцето някак закъсняло

събира се отново с разума

в едно

да бъдат цяло

какво остава след пороя

само роса по тревата

и спомен от буря

в чаша отдавна излята

какво остава след последните думи горчиви

да бъдем позитивни и смели

а може би пак доверчиви

какво остава след края

може би нищо

но все пак аз помня началото

и че имахме всичко

макар и за малко

а всъщност завинаги

на времето пясъка неусетно изтича

но тук някъде някой

пак те обича..

-Вики Вика, 23.03.2018

началото на края

Равносметка

за началото на края

минавам покрай бара

препрочитам стихотворение

на Стефан Икога

отварям бира със запалка

насред тротоара

на нашия град

прибирам се

пеша

заспивам рано

сама

без китара

без книга

без ром

и без рима

в тишина

будя се

без махмурлук

без аларма

и напук

на без теб

със спомен

за първата среща

която

ми се струва измислица

а някога като че беше

особена

и все пак съвсем истинска..

-Вики Вика, 1.02.2018

Честит Рожден Ден на мен

ПИСМО ОТ 25-ТАТА ЗА 26-ТАТА:

Ако искате история с факти и логика, по-добре не продължавайте да четете. Ако искате история, в която да откриете герой, с когото да се асоциирате, това не е вашата история. Това е моята история. Всъщност дори не е история, а страница от ненаписания, но изживян дневник на моя живот. И ще говоря за себе си, защото искам. И защото имам рожден ден и това си е моят ден. И да, защото съм егоцентрична. И все пак ако изберете да останете до последната спирка на това пътуване заедно с мен, може и да бъдете изненадани. Защото животът винаги се случва неочаквано, докато си кроим други планове.

Малко ретроспекция – миналия януари беше един от най-гадните и най-хубавите месеци в живота ми. Бях направена на пълна глупачка от човек, който колкото и пъти да ме беше лъгал, така и не успях да спра да му вярвам. Бях безкрайно наивна и за пореден път бях измамена и разбира се останах безкрайно разочарована. Същевременно открих нов приятел. В болката, когато е споделена, се ражда любов. Тя все още е част от живота ми, година по-късно. Благодаря ѝ! За всичко! Тя знае!

Януари 2017-та беше затваряне на стара страница, макар и с огромно закъснение. Беше и отваряне на нова, напълно неочаквано и без предупреждение.. се влюбих. Няма да се впускам в подробности, всеки го е преживявал, знаете за какво говоря. А и съм изписала тонове думи по тая тема. Беше магично. И най-вече нелогично.

После всичко свърши. Тихо. Без удивителни, но с достатъчно многоточия. Свърши фактически. Но не и емоционално. Поне не и нелогично дълго време. И все пак накрая затворих още една страница. С безкрайно чиста съвест и чувство на освобождение и вътрешна лекота. Готова съм да пристъпя в двадесет и шестата.

25-тата беше много добра, въпреки лошото, беше по-добра, отколкото някога съм се осмелявала да си мечтая. Всичко беше на макс. Всичко беше в огромни дози и с гигатнски шепи грабех от всеки миг. Беше удовлетворяващо.

Имаше няколко десетки първи пъти, част от които все още мега много ме усмихват:

– литературно четене на собствената ми книга – което не би могло да бъде факт, ако същия този януари приятелите ми не се бяха случили и не го бяха случили..няма да се уморя да им благодаря!

– 1 месец в друга страна – Ешпейн, бейбе..няма кво повече да добавя!

– извадена ръка, дясна да му се не види! – което неизбежно доведе до следващото

– осъзнаване на вътрешна сила, за която не съм предполагала, че притежавам.

– скок с парапланер. – еми доста яко, няма да ви лъжа 😃

– лодка в открито море ..и алкохол на корем – очаквано добра комбинация!

– ръководене на проект, в който вложих и все още влагам цялото си сърце. – сдружение 365 – завинаги моето второ аз!

– прекрачване на няколко морални граници, чиито последствия завъртяха низ от усложнения в личен план. – хм..тук bottom linе-а би бил малко по-дълъг 😃

Списъкът продължава, но другите точки са за на 4 очи, много ром и малките часове на денонощието.

Открих още един нов приятел. Отново в болката, тоя път физическата. Отново остана част от живота ми. И ѝ благодаря! Тя знае!

Между мега яките неща, имаше и стандартните разочарования.

Имаше много алкохол, имаше много физическа близост, по-малко и все пак по-незаменима емоционална, имаше много късмет и неочаквано добри подаръци от съдбата, няколко малки лични победи, няколко малки лични провали.

Имаше много искреност и изправяне срещу себе си, честност в отношенията, смелост да отворя сърцето си.

Както винаги, не съжалявам за нищо. Добавях парчета към пъзела на собсвеното си Аз и махах вече ненужни такива, сглобявайки някаква форма, която да ми приляга. Най-важното ми откритие е, че искам да приляга на мен, не на нечии други стандарти. На последното още се уча.

На 25 се почувствах много по-интернационална и част от света, както никога до сега, въпреки че от 6 години, светът идва при мен, в София. За пръв път обаче аз отидох при него. Беше невероятно. Искам да продължи.

Пак сме януари, тоя път ще ставам на 26. Изненада..не мисля.

25-ият ми рожден ден беше велик. Благодарение на най-безценното в живота ми – моите приятели. И тук вече идва изненадата..

На 26-ия си рожден ден искам просто да благодаря на приятелите си, тихо и смирено. Или шумно и крещейки..все пак не мога да изневеря на себе си.

За първи път не искам да направя събитие за себе си, на което аз съм центърът на вниманието. За първи път не искам да съм фокус и съвсем неводена от егоцентризма си, искам да направя събитие за тях. За вас! Защото вие сте ми всичко. И съм най-щастливият човек на света, и всички лични победи, кариерни върхове, мъже, жени, места и не знам още какво, не означават нищо без вас! Вие сте най-голямото събитие в живота ми!

Вие сте щастие. А аз се разливам в любов, всеки път, когато съм с вас – в мислите си и най-повече на живо, разбира се.

Така че за първи път, откакто се помня, няма да празнувам рождения си ден. Ще празнувам нещо много по-голямо от мен самата. Ще празнувам вас. Благодаря ви, че ви има! Дори не винаги да ви го показвам, аз безкрайно много ви обичам! Аз съм щастлива, защото ви има. Всичко друго е вятър!

За 26-тата си година си пожелавам повече да сме заедно! Повече да се радваме на живота заедно! Да го празнуваме! Да се споделяме и откриваме!

ПС: Честит Рожден Ден на мен!

ПС 2: Всяка прилика с действителни лица и събития НЕ Е случайна!

ПС 3: Наздраве!

-Вика Вика, 16.01.2018

Май

май ми свиреше на пиано

“МАЙ” се случи твърде рано

май четяхме книги

“МАЙ” редях ти рими

май играхме на макао

“МАЙ” се загубих изцяло

май ми каза заминавам

“МАЙ” реши че аз оставам

“МАЙ” дойде

и ти замина

и мразя “МАЙ”

прости ми

но теб обичам

във АПРИЛ

обаче

и “МАЙ” съвсем

е вече минало

и “МАЙ” съвсем

със теб отиде си

но аз оставам 

във АПРИЛ

безсмислено

сърцето ми бие

в ритъма на стихове

и май се слива 

във едно със “МАЙ” 

и за миг се вплитат

ад и рай

но толкоз кратък

е момента

и после всичко

се превръща просто в лента

която спомена превърта

а “МАЙ“ се случи твърде рано

ти замина

аз останах

сега се уча да живея

в юни

но “МАЙ” остана

във съня ми..

-Вики Вика, 26.06.2018

4 стени

времето спира между 4 стени

някакви лирики

и нещо гори

помежду ни

започвам да виждам

във звукове

а ти да чуваш 

в картини

съчиняваме 

живота по-хубав

във рими 

още един миг:

цяла вселена

още за малко

споделена

запалката щраква

последна

дръпка щастие

отмерва

времето 

което губи очертание

между 4 стени

и сляпо признание.

-Вики Вика, 30.07.2018

Почти

Съвсем пожелано 

нашата среща дойде

и точно навреме 

мига уловихме

в ръце

без допир дори

две вселени се сляха

в наште очи

дъх затаила

твоят ме гали

едноминутно

безкрайно 

мълчание

другото можем 

да съчиним и сами

бавно се отдалечаваме

и се затваряме в мечти

няма по-пълно щастие

от това да те имам почти!

-Вики Вика, 31.08.2018

Неделя сутрин

Неделя сутрин

най-голямата тишина

най-дълбоката

най-тихата 

стъпките от снощи

насилвали паважа

сега потъват нейде в нея

улиците чисто голи

се будят бавно

и потръпват хладно

от спомена за тея

дето безразсъдно са вилняли

въздухът издиша леко

дихание на момиче

което някъде в съня си 

рисува мечти 

след които да тича

но има време

сега е още рано

сега е тихо

една невидима ръка 

на мойто рамо

ми вещае че си жива

и че ме обичаш..

-Вики Вика, 7.10.2018

примигвам

Примигвам..

 и ето ме насред полето, наоколо – зеленина , овце и типичния за всяко село кръст на единствената църквица. Мирис на току що разорана нива, на обор и на топъл хляб, вероятно преди минути излязъл от фурната, на диви цветя, чиито имена никога няма да науча и не искам, на чистота и искреност..село ..рай..слънцето току е изгряло и още не жули лицето, гледам към него и се усмихвам и то ме гледа и може би се усмихва, кой го знае , каквото е далечно загадъчно. Чуват се още поуспали се петли и крави се чуват, мучащи в далечината. Будят се жужащи пчели и се опитват да събудят и цветята. Прашният път към мегдана е все още пуст, самото време се излежава в сладка полудрямка. И е късна пролет, почти лято и въздухът е лек, макар и пропит с десетки миризми , толкова далечни и толкова познати. Наслоил в себе си уханието на стотици години, трупали се в тая забравена от Бога дивотия. И оставили своята диря, ето я прашната истина – лежи кротко навсякъде около мене ,най-светлият прахоляк, най-прозрачната истина, натежала от времето, а лека, олекотена от теглилата на времето извън нея, на времето, каквото ние го познаваме в неговата динамична забързаност. Вдишвам селско щастие. Вдишвам свобода. 

Примигвам.. 

Станция Сердика. Оставих тежестта някъде далеч от тук. Една грижа по-малко в едно село, което не ми принадлежи. 

При забравен багаж, моля обадете се на…

-Вики Вика, 17.10.2018

м о н о л о з и /3/

в тези неделни следобеди, в които зимното слънце се опитва да ви измами, че е пролет и вие се оставяте да бъдете въвлечени в заблудата, защото лъжата е по-красива от реалността, паркът е най-доброто място, на което можете да се насладите на химерната представа за това кои искате да бъдете, докато сте тези, които сте.

и аз съм част от пейзажа, който никога няма да остане в историята, защото нищо извънредно не може да се случи в един неделен следобед.

свалям слушалките, за да мога да отключа всичките си сетива, които да ми помогнат да се загубя напълно в усещането за безвремие.

и тогава започва да се случва.

те ме поглеждат как дърпам уж небрежно от цигарата си, съжалявайки за всичко, което вече няма да имат, бутайки количките на децата си, изпиват ме с очи и тази вечер ще изтрият спомена за мен и за миналото, което няма никога да се върне, със салфетка, напоена с всичките им желания, които не смеят да признаят на съпругите си и ще пуснат водата на тоалетната, за да отмие нечистите им помисли. 

аз ги поглеждам, дърпайки уж небрежно от цигарата си, знаейки, че те виждат единствено краката ми и не поглеждат по високо от гърдите ми, затова не успяват да уловят тъгата в очите ми, която ги изпраща със сбогом за бъдещето, което няма да имам. 

жените им ги подхващат малко по-здраво под ръка, когато се разминаваме, мятайки ми един от онези ревностни и заплашителни погледи , които казват „дори не си го помисляй“, докато тайно завиждат на свободата ми или пък ме съжаляват. 

за миг целият живот, който им предстои, се прожектира в съзнанието им на забързана лента. за миг нервно изцъкват с език, правят някоя малка забележка, стисват смешно устни, впиват отчаяно поглед в другия, ровят из чантите си, без да търсят нищо конкретно, някой забравен нервен тик се обажда, за миг напрежението от снощния уж уталожен скандал аха да отекне в пространството гръмогласно..

и после разговорите им продължават също така уж небрежно, както моето дръпване от цигарата.

искам да ви изкрещя, че вие сте най-щастливите хора на света точно тук и сега и просто трябва да го знаете, вие сте късметлии и аз нямам абсолютно никакво значение. 

отминавам ви и ви оставям във вашия свят с вашите радости и проблеми, потъвайки в себе си, загръщайки дългите си крака с палтото, защото знам, че зимното слънце, което се прави на пролетно, е измамно.

скривам се в шала си от вашите погледи , които не са предназначени за мен, защото вие не ме виждате истински, защото сте погълнати от себе си. 

защото аз съм тази, която ще заспи със спомен, невъзможно да бъде изтрит със салфетка и изхвърлен в тоалетната, защото е спомен за нищо неслучващото се в този безсмислен неделен следобед, когато съм просто ням свидетел на съвсем реалната представа за това кои сте, докато искате да бъдете онези, които не сте. а вие сте по-красиви и по-истински от всяка заблуда, която чифт крака и уж пролетното слънце могат да ви предложат. а аз съм просто пейзажа, който ще се размие в съзнанието ви и ще остане само празния поглед, който зяпа в тавана, преди да затвори страницата на февруарския зимен следобед.

-Вики Вика, 18.02.2018

ти помниш ли как се нарича?

Откраднати вечери 

неусетно изтекли

в бири и шотове 

по барове

улици 

и офиси разни

нощите сливат се

в безкрайна спирала 

на усмивки

погледи 

и теми

най-разнообразни

стъпваме плахо 

по тънкия лед

на дружба скрепена

с кръвта ми 

беше лято и паднах

и белега само

остана на мойто коляно

пак е топло

и късно 

на дневна светлина 

не ни върви 

като че ли 

поглеждаш ме

и ставам момиче 

и цъфтя без да искам

и не смея да дишам..

май си имаше дума за това..

ти помниш ли как се нарича?

-Вики Вика, 14.03.2018

Първа среща

На първата ни среща 

слушахме поезия

доста умислени

без претенцията

да сме арт или хипстъри

просто така се случи

беше под нулата

студ кучи

но се люляхме на люлките 

в градинката

поне един час

разбира се 

с бира в ръка

разменяхме си ръкавиците

и мъничко топлина

после си споделихме такси 

до вас

ти посвири 

аз се смеех

и заспахме гушнати

като деца

на първата ни среща

беше хубаво

така е със всички 

първи неща.

И последната не беше лоша

завърши с първата песен

и с много малко спотаени сълзи

ти посвири

аз поплаках

после си тръгнах

уви..

беше странно

някак празно

без довчерашната топлина..

така е със всички последни неща.

Напред продължаваме

или поне се надяваме

че някога ще спре да боли

и че верния път сме избрали

по отделно да извървим.

-Вики Вика, 17.08.2018

П Р Е Р А Ж Д А Н Е

Обръщам си очите наобратно

за да виждам нови цветове

сменям си ръцете

за да докосвам с любопитство на дете

изтривам всички спомени

от минали животи

сърцето ми започва да тупти

готово да се слее с друго във едно

светът сега е бяло платно.

За първи път поемам 

глътка въздух

началото е трудно

проплакване

задавяне

но уча се да дишам.

Прераждане.

Към нов живот

политам.

-Вики Вика, 22.08.2018

Прости ми

Прости ми, моля те

фриволността 

и лекотата 

с която влизам 

в твоя свят

възползвах се 

от пукнатината 

на вратата

и вмъкнах се неканена

без страх

прости ми

че така внезапно

и без позволение

тишината наруших

прости ми

мъничкото отклонение

което умишлено

ти причиних

прости ми

чувството което 

над логиката 

взе превес

обещавам ти 

тръгвам 

полека

по своите стъпки

от днес

прости ми, моля те

обсебването

аз имам тази склонност

а то е просто признак

на мойта монотонност

но ти не си виновен

за чужди грешки 

да плащаш 

не върви

затова те моля

кротко

не ме помни със лошо

не ме помни изобщо

а само ми прости..

-Вики Вика, 25.07.2018

19-ти Май

Съботата в която

беше лято

на деветнадесети май

когато 

забравих за света

и че всичко има край

на тротоара пихме бири

пяхме и редяхме рими

истински и преоткрити

гледам те и вярвам във очите ти

в които

зеленото се отразява

толкова ярко

като нарисувано с четка

да не забравям този миг

направих мислена отметка

залез от тераса 

на отдавнашен приятел

витоша сред тишината

между наздравици

за живота от нещата

обяснение в любов

заради тяхната любов

и живота нов

напълно трезва 

но пияна от вълнение

счупено легло

и малко размишления

тръпка и усмивка

толкова истински щастлива

в утрото когато 

лятото отмина

двадесети май

реалността напира

и слагам край

прости ми..

-Вики Вика, 22.05.2018

*432*

Отлагам щастието за утре 

но не от мързел или страх

искам само да го задържа по-дълго

сбъдне ли се, смятай

че превърнало се е на прах 

и така живея 

на съвсем различни обороти

или още казано

полу-животи

задоволявам се със малко

и да изпускам мигове 

не ми се струва никак жалко

защото щастието се отдалечава 

значи всъщност че се удължава

насладата от пътя към целта

а мога и да го отлагам 

от тук до края на света

но всеки знае че то не съществува

че е просто една от тези празни думи

които не могат да се поберат в ума ни

и знае всеки още че важно е 

да си доволен денем и нощем

доволен от “тук” и “сега” 

и всички останали клишета

които ме карат да си повърна омлета

в крайна сметка не мога да реша 

дали не бягам от мечтата си 

защото ме е страх 

да ми се случи

получа ли часовника

не дай си Боже,

ако вземе да се счупи..

а пък да впрегна всички сили

и пришпора циферблата,

ще изпусна магията на 

най-тънката стрелка..

и завинаги непостижимо

ще остане истинското ЛА!

-Вики Вика, 28.01.2018

Сляпа любов

Извънредно спешно ми е да ме чуеш
закъснели думи аз не мога да тая
ти трябва всичко да научиш
не утре, не после
а сега!
Сърцето си отварям с риск да те загубя
но не мога да живея за половинчати неща
на половин обороти да дишам
полукрадешком да те виждам
сричайки полуоткъслячно в мрака едва.
Извънредно много искам да ме чуеш
извънредно искам да ти изкрещя:
“Какви ги вършиш?!
Защо се правиш на глупак?!”
Защо да се учим
да стъпваме плахо сами
щом можем да бъдем
по-истински заедно
и някак по-добри
единствено водени от сляпата вяра
че е напразно времето щом е без нас
щом часовника стар пак
точно тиктака напред във захлас.
Извънредно увлечена
безмълвно вречена
на тихата сляпа любов
пред тебе заставам смирено
без цветя, но с тоз послеслов!

-Вики Вика, 8.03.2018