м о н о л о з и /5/

С порастването неизменно разбираш истини за себе си и за света около теб. Започва от ранна детска възраст с неща, като да не пипаш котлона, да пресичаш на зелено, да не противоречиш никога на родителите си, да обичаш баба си, независимо, че знаеш, че е лош човек, защото не ти подарява подаръци за Коледа и се държи лошо с майка ти. Учиш се, че трябва да правиш определени неща и не трябва да правиш други. Стремиш се да бъдеш съвършена версия на себе си, според стандарти, заложени ти от някой друг, често от родителите ти. От най-ранна детска възраст се стараеш да угодиш на нечии очаквания, които са ти вменени като правилните разбирания за живота. После животът започва да се случва. Непланиран. Далеч от всички ситуации, за които уж си бил подготвен. И ти отговаряш по начина, по който си се научил. И порастваш. И се учиш на нови неща. И разбираш, че понякога е окей да нарушаваш правилата. Стига да можеш да понесеш отговорност за последствията. И научаваш, по трудния начин разбира се, че някои от уроците, които вече си усвоил, са неприложими за всички ситуации. Че родителите ти не са те подготвили за всичко. Че са ти предали нещата по грешен за теб начин, защото на теб ти се случват други неща и се налага да научиш нови уроци.

И ето я поредната Коледа. Всички, които ме познават знаят “колко обичам празниците”. Два остри камъка брашно не мелят, казват. А представете си три! Ами, очаквано лоша комбинация. Поредната семейна сбирка, в която нещата ескалират, още преди да е започнала. И си даваш сметка, че не можеш и миг повече да си тази съвършена версия на себе си, която родителите ти искат от теб да си. И рухваш. И очакваш, че те ще те разберат, защото те са ти родители и трябва да те обичат и в добро, и в лошо. Само че те не знаят как да те обичат в лошо. Защото са те научили винаги да си най-добрият и да показваш най-доброто от себе си, да не проявяваш слабост, да си смел и силен, и щастлив. А ти се оказваш просто човек. Те не са готови да се срещнат с теб. Ти оставаш неразбран и с излъгани очаквания. Защото все пак това са най-обичните ти на света хора, чиито лайна си събирал и очакваш, че те ще направят същото в замяна. Поне веднъж в живота си. Но порастваш и виждаш, че това няма как да се случи. Обичайната Коледна свада, крясъци, физическа саморазправа, полиция. Ред сълзи, ред сополи. Точно както когато разбра, че няма Дядо Коледа. Празници са. Порастваш. Учиш се, че трябва да цениш себе си повече, отколкото другите хората, независимо колко много обичаш тези други хора. Учиш се, че не можеш да търсиш разбиране от никого. Учиш се да приемаш трудните истини, както това, че Дядо Коледа не съществува, че за да имаш коледна трапеза трябва да си се потрудил, че баба ти никога няма да хареса майка ти и че с удоволствие ще приеме обратно подаръка, който й връщаш, защото така или иначе не е искала да ти го подари. Празниците са време, в което да оценим близките си, да си отделим време едни на други, да се обичаме и да бъдем добри. Така сме научени. После порастваме и животът се случва. После порастваме и очите ни се отварят за заблудите, в които сме живели. Някои истини остават неразрушими, разбира се, макар и преекспонирани, като това да не пипаш горещия котлон, затова изобщо не готвя /бележка за 2020-та/. Други обаче тотално се изменят, като това да не противоречиш на родителите си, сега искам да ги провокирам за всичко. Не, не съм бунтуващ се тийнейджър. По-лошо е. Вече съм пораснал човек, скоро и аз ще бъда родител със свои истини за живота. Не искам децата ми да вярват в Дядо Коледа и искам да знаят, че никой не заслужава обичта им, просто защото имат еднакви корени. И искам да знаят, че е окей да не са съвършени. Защото и аз не съм. И празниците не са. Както животът. И не ми трябва един шибан ден в годината, в който да се правя, че всичко е перфектно: перфектната Коледа в перфектното семейство, в което всички се чувстваме перфектно. Искам да знаят, че е окей да сме несъвършени. И че няма никакъв всевиждащ белобрад старец, който следи за всичките ни добри и лоши дела, и ако направим една грешна стъпка, няма да получим подарък. Няма проблем да грешим. Проблем е, когато не признаваме грешките си и ги замитаме под черджето, и се правим, че нищо не се е случило. Проблем е, защото нещата рано или късно ескалират. Затова нека нищо не е наред. Нека Коледата е ужасна, като всяка друга, аз съм традиционалист и няма да й изневерявам. Нека е гадно. И се мразим. Нека си кажем истините в очите. Може би тогава, утре, когато не е празник, ще празнуваме, въпреки слабостите си и заради тях, и ще се приемем такива, каквито сме. И ще празнуваме НЕколеда, ще празнуваме Истината. И обичта си. Несъвършена, но истинска. Толкова истинска, като това да пия йегер сама в 2 през нощта между 24-ти и 25-ти декември, това магическо време от годината, в което се опитваш да държиш очите си отворени, за да зърнеш шейната, джуджетата и всичките му там други измишльотини…Очите ми са напълно отворени, за първи път от много време и боли, защото Дядо Коледа не съществува.. но аз бях добро дете, въпреки пакостите и смятам да се наградя с още един йегер.

ПС: Весела Коледа! Обичайте се!

ПС 2: Наздраве! За ужасните празници и несъвършенената обич ( към другите и най-вече към самите себе си, простено е! )

-Вики Вика, 25.12.2019

М о н о л о з и /4/

цигарите се трупат в пепелника. пепелникът се превърна в таралеж..

само който е седял в хамбара и е пил ромове, докато загуби равновесие, знае за какво говоря. после изведнъж затварят. невъзможно. забравих, че сега трябва да накарам краката ми да се движат. мозъкът ми има друго мнение по въпроса..

залитам, но ти ме улавяш точно преди да падна. на оная църква, в която имаше нещо сбъркано. не помня точно какво. после заваля. това си беше в кръга на нещата. а в колата на връщане беше тъжно. тая прегръдка никога няма да я забравя..

спомням си, че ми разказа за баща ти. благодаря ти. така или иначе това ми е любимата книга..

в алтернативното времепространство изключваме мозъците си и не си казваме чао. никога. а очите ни завинаги остават сляти..

очите – огледало на душата. моите сега са празни..

на ничия земя, на не знам колко хиляди метра от земята, защото никога не помня факти, ми посвещаваш твоята история. сега не знам дали не съм си я измислила. но се гордея с теб. и смелостта ти. и ти благодаря..

каквото и да става, итс окей. обичам те, заради тъпото ти клише. и защото знам, че сега си добре..

когато те видях в болницата, сърцето ми щеше да се пръсне от болка. болеше ме така, както ме боли само за мен си. което означава, че ти си част от мен. всичко ще бъде наред. обещавам ти, че повече няма да боли..

онази нощ не беше грешка. имахме нужда от нея. не искам да го обяснявам на никого, достатъчно ми е, че аз и ти си го разбираме..

когато се напушихме у вас и ти за пореден път редя рими, беше истински. да ме допускаш във вселената ти е незаменимо..

да видиш нещата от друга гледна точка и да се преоткриеш, защото ти се е случило нещо гадно, е част от личното ти израстване. но го мразя все пак мъничко, въпреки че и двете го разбираме. усмивката ти беше все така сияеща, а енергията ти все така неустоима, мамка му, ако аз бях с теб, никога нямаше да погледна друг, освен ако ти не го искаш и само ако сме заедно..

щастието ти от това, че си навън, твърде много шотове, но си заслужаваше, щом чух смеха ти. не съжалявам..

сърцето, което те боли, душата, която те боли. способността ви да виждате щастие, само ако аз съм щастлива и то щастлива по вашите стандарти. боли ме за вас..

невъзможността ми да извикам някои спомени. липсата ви във физическия свят. болката ми, че не прекарах достатъчно време с вас. надеждата ми, че още ви има. някъде..

всички ви обичам. историите се сливат..

все не съм достатъчно добра. все нещо ми тежи като вина. все има липса в мен..

а в пепелника няма място. таралежите се раждат без бодли..

а тогава защо боли ?

-Вики Вика, 21.12.2019

С теб

Седим от няколко часа

в едно ресторантче

наядохме се отдавна

говорихме за живота

и всичко останало

пиейки тинто де верано

нищо че е зима

сега тя си цъка на телефона

и е красива

докато се усмихва

а аз чета книга

с поезия

която си купих от един бар

вчера

по негласна уговорка

останахме в мълчание

има някакво очарование

мисля си обаче

че исках

да правя

всичко това

с теб

дали това

е любовта?

-Вики Вика, 12.12.2019

колко малко

Колко малко

е достатъчно

за една усмивка

за една сълза

колко малко

е от тук

до другата страна

колко много

значи нищото

което качествено

превъзхожда количеството

поне във твоята глава

и колко малко

ти се струва когато

се срещнеш с реалността

изобщо всичко

е толкова относително

не искам да повярвам

че краят се мери така 

а колко малко

е достатъчно

да няма вече смисъл

нито преди, нито сега..

-Вики Вика, 25.11.2019

относително

много кратко

твърде бързо

или може би

точно навреме

миналото спря

да има значение

мразех сегашния миг

и следващия

и всички след него

твърде кратко

много бързо

настоящето спря

да има значение

времето е относително

краят винаги своевременен

не поисках

да се върна назад

или не можах

не знаех как да бъда там

и за това не спрях

продължих без желание

в сбогуване без обаяние

празно лишено от смисъл

какво ли има да говорим

когато всичко вече

е преднаписано

нямам думи

които да изкрещя

имам само тишина

ако искаш

ела

и вземи си..

-Вики Вика, 23.11.2019

Пак

Пак попадам в същата схема

и следвам типични  модели

пак се губя във вечното си раздаване

и контрола който искам да упражнявам

пак ставам онази версия на себе си

от която толкова бягам

не научих ли вече всички уроци

кога ще спра хората които обичам

да задушавам

каква е липсата в мен

празнината

която се опитвам да запълня

по възможно най-грешния начин

който води до препъване

прощавайте всички вие които напрягам

аз съм просто странник

и нямам оправдание

аз съм поредния психопат

който си мисли че се е намерил

а всъщност само чрез любовта

можем да бъдем по-смислени и смели

но да бъркаш двете неща е толкова лесно

как да разбера кое е истина и кое лъжа

кога трябва да пусна контрола

и да остана сама

да накараш някой да те обича е невъзможно

да бъдеш цял сам се оказва доста сложно

и след всички главоблъсканици

които махмурлук ми причиняват

реших да спра до тук

и да се откажа

може би отговора тогава

сам ще ми се покаже.

-Вики Вика, 21.10.2019

Среща между двама

тишина заглушаваща

всичко

отекваща

в ушите

заедно с кръвта

събрала се в бумтящото сърце

което току ще да изскочи

от гръдта

ще разпори копчето на палтото

и то ще се търколи горкото

ще се заклещи между релсите

така

ще ме хване и мене нещо

за гърлото с желязна ръка

цяла ще стана тишина

дива

напрегната

събрала се в очите

които сграбчват твоя поглед

без да питат

сърцето се изтръгва

и полита

няма нищо което да го спре

сърцето се слива

с друго туптящо сърце

очите пламтящи

казват всичко което

изричат

недокосващите се ръце

тишина заглушена от трамвая

смачканото копче в релсата остана

непокътнато

и нямо

свидетел на среща

между двама

-Вики Вика, 7.10.2019

Аз съм

Аз съм добър човек

понякога правя грешки

връщане назад няма

всеки някого понякога наранява

по Вапцаровски обаче

човека няма да възвисявам

и несъвършенствата да възпявам

не съм мъченица

не ме увивайте в плащаница

аз съм просто човек

и за друго не ставам

искам да зная само

че въпреки всичко останах

вярна на себе си макар

това да не значи нищо

за вас

няма да съжалявам

нито на ум, нито на глас

но все пак прощавайте

хвърлете камъка

и после бягайте..

на своите грешки

аз ще пристана

в греховния избор ще изгоря

и всичко човешко ще залича

аз бях добър човек

и какво от това

след себе си оставих

само пепел и тъга.

-Вики Вика, 26.08.2019

Бягай далече

Ръката

която докосва

нежно

и гали главата

замахва

и удря където

свари горката

Устните

които целуват

горещо

изричат думи

зловещи

Пръстите

които обгръщат

любящи

се свиват

в юмруци дивашки

Момичето което

се смее

привидно

изглежда щастливо

Момичето което познаваш

е всъщност убиец

И ти е трудно

да си я представиш такава

а всъщност от нея

нищо друго не става

Затова по-скоро

бягай далече

докато все още можеш

човече

Защото

ще се удавиш

в морето

където

се блъскат в прибоя вълни

от вечни лъжи

и в тея

объркани възприятия

се губи представа

за всяко понятие

и да обичаш

се превръща в омраза

да простиш е

отровна проказа

да крещиш

само ти остава

в свят на тишина и самозабрава

и ето че бавно и неусетно

ставаш

най-лошото

покварено

нещо

погледнат отстрани

неузнаваем

губиш връзка с света осезаем

И ръката която довчера целува

сега е способна на сила най-груба

Затова пази се, човече

бягай през глава надалече!

-Вики Вика, 6.07.2019

Преродени

Измълчахме всички думи

изговорихме всички тишини

в погледите се загубихме

и преродихме се като че ли

изпразнихме се от всичко

лошо и добро

обърнахме световете си наопаки

избягахме на другото полукълбо

свалихме най-загрубялата гущерска кожа

помирисахме само

мекото на хляба

и преди да видим

нататък какво

и дали може

без пощада

избрахме да пратим тоя копнеж

във забрава

и ето че вече го няма

пак сме в спокойни води

и ето че спомена бяга

и в нас не вали

платната надуваме смело

и летим

по-бели и чисти

от морски вълни!

-Вики Вика, 22.06.2019

с л о в о и з л и я н и е

/изливане на себе си чрез словото/

изливам се в теб

изпразвам се от себе си

олеквам с 11 грама

на границата между живота и смъртта

невъзможно твоя

принадлежаща само

на собствената си душа

изгубена в момента

и нетърсеща нищо

безкрайно несъществуваща

извън материално-физическото

неосъзнаваща какво се случва

наслаждаваща се на нищослучването

събуждане и удар с чук

отказвам да приема това сега и тук

отдалечаване от себе си

борба с всичките ми демони

чувства вулканични

рационалното помитат

бясно търсещи

форма на която да приличат

ненамиращи думи

които да им прилягат

просто бягат

неусетно се губя

обещах си да не го правя

изпразвам се по листа

без форма и съдържание

изтича в канала

едно словоизлияние.

-Вики Вика, 19.04.2019

отрязъци от Йорданска (не)реалност

Това не беше просто екскурзия. Не беше дори пътешествие. Беше нелогична поредица от отрязъци времепространство, оформящи пъстроцветна (има неща, които не са само черни или бели) палитра, която се разливаше между планираните точки, превръщайки ги в многоточия, така внезапно и умело, че изглеждаше сякаш самата тя е част от сценария. Но точно тая поредица отрязъци, извън контекста на случващото се във физическата около нас действителност, ни оставяше без дъх, а най-често и без думи. Най-хубавото е невидимо за очите, казват. Ние видяхме с очите си най-хубавото. Но те явно не можеха да насмогват на всичката тая красота в най-разнообразни природни форми и на моменти неволно се затваряха. Всичките ни сетива се изостряха до краен предел. Достигахме нирвани и непознати висини на собствените си вселени. Излизахме от себе си, за да (се) погледнем от високо. А после, когато не можехме да понесем повече, защото все пак сме затворници на телесните си обвивки, които успяват да се освободят и полетят само за кратко, се връщахме обратно, преродени и сливащи се с най-дълбокото в самите нас.. и в другия.

Понякога нахвърляхме случайно думи между дългите многоточия, преплитащи се в спирала от редуващи се пустинни и пясъчни плажове, топло камилско мляко и дългоочаквани глътки бира, пропуснати планирани залези и случайно уловени такива.

Имахме всички предпоставки да излезем от кожата си и да сме АБСОЛЮТНО (а не относително) НЕ на мястото си и въпреки това се чувствахме хармонични със себе си и всичко наоколо. Две неща на света имат силата да материализират това чудо – природата и хората. Ние имахме и двете. И енергията беше взривоопасна. Не буквално. Защото както десетки пъти всички местни ни повтаряха, а ние потвърждаваме – Йордания е безопасна. Противоречиво, нали? Точно както това да видиш сняг в пустинята. Светът е изтъкан от контрасти. Като това да се смееш и да плачеш едновременно. Или да се миеш там, където до сега си цапал.

Отрязъци от време, откъснато от познатата ни представа за него, такова, каквото е. Четири дни поред беше “неделя”. Лесно е да загубиш представа за света навън. Лесно е да спреш да мислиш. Нямаш нужда да си обясняваш и анализираш (Алелуя!). Обзема те усещане за пълна свобода. Попиваш всичко около себе си с всяка фибра на тялото си. И накрая всичко се превръща в чувство – безплътно, леко и ефирно, като вятърът, който развява косите ти на най-високата точка в Петра, като вятърът, който развява косите ти на кораловата лодка в Червено море. Ти си тук и сега. “Колето” би се гордял с теб. Не съществува нито едно друго тук и сега, камо ли вчера, там или утре. И най-прекрасното е, че не си сам. И не бива да те е страх, че някой ти отнема твоето тук и сега. То принадлежи на теб, но едновременно и на всички останали. Всеки един отрязък от време, всяко едно многоточие и удивителна, са споделени. Споделяхме ги заедно. Неусетно. Планирано и случайно. Понякога във вик, изтръгнал се от дъното на изстрадалите ни, копнеещи за глътка свобода, души. Но по-често в мълчание, натежало от щастие..

Йордания е ЧУДО. Като вафлата, ама по-добра. Не, не е просто място, на което се намира едно от чудесата на света. Много повече от това е. Тя цялата е чудо, защото неусетно и непожелано те прави по-осмислен и освободен.

Да бъда там с вас. Да го изпием, изядем, изпушим, изпочупим и изпием отново, изслушаме, изгледаме, изходим, изтанцуваме, изиграем, изсмеем, измълчим. Да го изживеем заедно. И да го почувстваме. Благодаря ви!

П.С. Животът е дасиебе!

-Вики Вика, 28.02.2019

Моите Мили родители

~ Моите мили родители ~

остаряват

все по-трудно сутрин

от леглото стават

все по-често се оплакват

от болки разнообразни

а аз по навик все им се дразня

че затварят живота

в херметическа кутия

и в песимизъм са потънали до шия

моите мили родители

остаряват

и все по-често се предават

очите им лесно

се пълнят със сълзи

когато безутешно

целуват моите бузи

все разтревожени

че има нещо нередно

когато ги прегръщам силно

като за последно

лъжа ги че всичко е наред

и ги насърчавам да гледат напред

а после си тръгвам с болка стаена

и мисли за крехкото време

колко кратки са нашите срещи

като бързо изгарящи на гроба ни свещи

моите мили родители

остаряват

и неусетно само спомени

след тях ще остават..

-Вики Вика, 18.02.2019

миг

Да ме гледаш

докато се обличам

да изричаш името ми

без причина

да ми даваш сила

без да знаеш

да оставяш следи

по кожата ми

и не само

да си играем

на съзерцание.

Да ме научиш

на нещо

да си търпелив

да видя смеха ти

след мое самопризнание.

Да искам да ти е хубаво..

да замълчавам

когато ми е твърде хубаво..

и това да казва повече

от всеки вик

ето как вечността

се измерва

всъщност във миг!

-Вики Вика, 13.01.2019

Топло в студа

Започвам годината на сляпо

без очаквания и мечти

но в мен заиграва сияйно вибрато

в очите ми затанцуват искри

на белия лист се изсипват

думи щастливи

като снежинки политат

и игриви

ми щипят носа

за първи път

от няколко нови години

първоянуарското утро вещае

че ще е хубав деня

разходка в нереалността

откритие топло в студа

и усмивка споделена

на уличка една

по-малко мисли

и повече чувства

как ми липсваше

да улавям мига!

ПС: Благодаря!

-Вики Вика, 4.01.2019

Еднa човешка вселена

Ето ти плаж и море

и замък направих

като малко дете

ето два гларуса

точно прелитат над мен

и грачейки взимат си сбогом

с юлския ден

ето русалка по монокини

да те топли

в студените зими

ето маранята която

се слива

с хоризонта

уморено щастлива

ето чадъри и хора

всеки с своя любов и тревога

и на морето

точката най-далечна

невидима с просто око

към която през рамо поглеждам

и сърцето ми се слива с нея ведно

ето ти пясък и ето гора

подарявам ти залез

и какво от това

и ето пътувам

в морски спомен облечена

и ето изгубвам се в синьо-далечното

и оставям следа на брега

заличена

от нехайна вълна

ето ти снимка във думи

и прозорец да надникнеш в ума ми

една вселена човешка

не бих го нарекла грешка

щом точно

чета по небето

тайните символи

които крие сърцето

и ето ти плаж и море

и ето те теб: невинно хлапе

строим кули пясъчни

и се държим за ръце

докато вълните

галят нежно брега

и рушат безвъзвратно

мига..

-Вики Вика, 6.07.2019