Dancing in the rain

Подарявам ти вяра
в тоя петъчен ден
мечта за някоя гара
и летен рефрен
пътуваме двама
в най-стария влак
романтика от соц-а
трак трак трак
пък нека
звъни си навънка
дъжда
и който иска да мрънка
докато върти се
в своето русло
света
ние ще танцуваме голи
естествени и първични
без роли
през смях..
слънце в сърцето ми има
поискай без страх
ще ти дам
и нека моята рима
ти припомни: не си сам!

Порив..

на брега

тук и сега

пия от извора

на живата вода

може би ще минат хора

и ще ни одумат

те са просто част от декора

хич не ме интересуват

все пак им желая

с преструвките

да се сбогуват..

Порив

гледам морето

то ли ме целува

впивам се в очите ти

вливаш се във мен

щастието не е просто рефрен

краката ми летят

сами ме носят

тичам с тебе

боса

прежуря денят

соленото е сладко

аз имам твойте устни

макар и за кратко..

Порив

пускам на свобода

своите гърди

за разлика от думите

не е още време

за тях като че ли

но вярата да ми отнеме

то не може

и построявам дом

в който всичко цъфти

и пясъчни замъци

които морето да пощади

от всичките ми демони

избавяш ме

и плавно прислонявам се

в подплашените ти мечти..

Порив

за който никой не знае

само устието на Велека

в сенките ни тихо сияе

и чертае пътека

там където

реката и морето

от сърце се смеят

там когато

в едно

двама се слеят..

Порив

стихът се изплъзна

плах под моята ръка

отнесе го една вълна

в пясъка остана

“питанката”

до кога..?

Разпиляно

От болката
в главата
ми е замъглено
думите
са малко разпилени
вали на облак
ще спре
след броени мигове
поне
ще помниш името ми
сигурно
веднъж
отдавна
или пък
наскоро
времето е толкова особено
стояхме на терасата ти
гледахме дъжда
после някой
дръпна ръчната
и поантата ми
блъсна в тишина
музиката свърши рязко
както винаги краят
е пълно фиаско
само един слънчев лъч
все пак се засмя
последната капка в окото ми
кротко засия.

Глупаво

Казахме си нещо глупаво
като как си, добре
аз гледах синьото море
припомних ти
за мечтите на салфетка
не знам дали ме разбра
после стана смешка
премълчахме куп неща
казахме си нещо глупаво
като времето днес е хубаво
и продължихме в тишина
беше мил момент
в крайна сметка имаше
нулев процент
за нещо повече от това
и както глупаво би казал
някой: по-добре така
от глупости обаче ми писна
затова реших на листа
всичко да лисна
и сега ми е малко по-добре
теб те няма
но тук остава
моето синьо море.

Или пък?

И ти ще ми липсваш

то е ясно

нищо, че не го казах гласно

ето сега, прочети ме

намери топлината в моята рима

проследи следите ми в пясъка

от Шабла през Ахтопол

на вълните блясъка

стига до теб във Созопол

озарява утрото ти с усмивка

а нощем те завива в звездна завивка

и аз ще заспивам под същата луна

значи ще бъдем двама в съня.

И аз ще ти липсвам?

иска ли питане

щом сливаме в общ ритъм

своето дишане

не, не е просто привличане

и страст

въпреки че в ръцете ти треперя в несвяст

има нещо друго

хич не смея да го назова

да кажем, че е чудо

като нова рокля която се къса сама

като това, че сутринта

съвсем естествено ми дойде

картина ето такава:

заедно отиваме на море

и се забавляваме до забрава

пък да става, каквото ще.

И да, ще си липсваме

колкото и да е банално

всъщност е напълно нормално

но нека!

Една теория ще проверим

казал е човека

далеч от очите, далеч от сърцето

и може би за двайсет дни

всичко ще се превърне във дим

или пък?

Пътеките пак ще срещнем

на Виа Понтика

и ще бъде чудесно

като нежен стрък

трева

ще ме окъпеш в утрешна роса

аз от тебе шумно ще пия

ти в мене тих ще се свиеш

цялата липса по дяволите ще пратим

света без задръжки ще разклатим

ще го обърнем с надолу главата

и на промяната вятъра

ще надуе смело платната!

Онези мигове

необясними

извънредно наши

неповторимо красиви

отвъд всички

рамки и клишета банални

отстрани звучащи

като радиопиеса

изглеждащи ненормални

любовта ни назаем взета

в един поглед уловена

несбъдната в точното време

завинаги заедно

в паралелна вселена

оставаме притихнали

и споделени

благодарни

на онези мигове

удължени безкрайно

в които душите вплитат се тайно

не е нужно обяснение

ние знаем без съмнение

че вечно свързани ще бъдем

и ако случаят остроумен

ни свари пак

в един миг ще изпием

светлината озарила

на делника сивия мрак

и без вина ще продължим

защото отдавна сме се слели в едно

без намерение

каквото и да става

то не е било

в това измерение

аз и ти си знаем

аз и ти се познаваме

в онези мигове

потънали в съзерцание

най-сърдечни

топли

и истински

пълним с любов

свойто сърце

и откриваме себе си

точно такива каквито сме.

Всичко е любов

светът свенливо търка очи
в прегръдката Му си се сгушил
все още сънуваш мечти
липата гали те със нежен дъх
на дъното на тесния ти пъкъл
изгрява лъч – нов връх
пак тя – любовта
те изправя на крака
и по-силен и смел
прероден
вдъхновен
с вяра, че всичко ще бъде наред
поемаш напред
всичко е любов
крещят със пълно гърло две очи
на глас не го изричаш
но не е нужно
и в тишината си личи.

Другата жена

Другата жена

превръща те в момче

с хлапашка усмивка

и напети криле

всяка нейна извивка

сбъдва най-дивите мечти

отпечатъци по кожата няма,

спокойно

само в душата – следи.

Другата жена

не пита нищо

отчитане не дири

винаги оставя всичко чисто

след като е взела всичките ти сили

тя е поздрав

без довиждане

за нея всяка среща е последна

и дори да е река прииждаща

твоето корито следва.

Другата жена

е вик

и с нея всичко е игра

но след поредния откраднат миг

приисква ти се да се прислониш

във тишина

отдавна забравили що е щастие

сетивата се будят за второ причастие.

Другата жена

припомня ти какво е обич

харесва й да водиш

когато знае че не можеш

търпеливо обяснява

без да съди и да се налага

приема твойта уязвимост

а споделената й близост

действа като облекчаваща отвара.

Другата жена е тук

дори на себе си напук

за нея никога и с никой

не се говори

но появи ли се случай

почукай

тя всякога ще ти отвори.

Да усетиш

Усети ли града
попита
докато в пътуването
бяхме слели своя ритъм
и с тези прости думи
уютът сви гнездо в ума ми.
Гларус някакъв изграчи 
с клонка в човка
как да избегне
на котката коварната клопка?
Под ореха стар
развързали душите
от всякакъв товар
живеехме мечтите
макар и за миг  
намерихме дом
в тишина и във вик
с морето пред нас
и големия син небосклон
аз те гледах в захлас. 
Сетивата ми събудени
в устрем полетяха
мирис на жасмин и кюфтета
в едно се сляха. 
А ние
танцувахме по ръба
разпукващи се цветни пъпки в нощта
в азбучена палитра
от а до я
която ако овладееш можеш да напишеш
45 хиляди неща.
Едно такова чудо ни разплака
друго ни размисли
трето ни разсмя
да, усетих града
най-подир усетих топлина.
По кожата ти ръката ми рисува
капризните случайности
една след друга
по-красиви от плана
за друга история ще останат
но в тази искам да ти споделя
че щастлива следа
в мен остави града.

Крещи ми се

Ако не изкрещя 

всичката 

тишина

напираща  

раздираща 

отвътре 

ще бъда просто 

кораб мъртъв.. 

а после 

ще се пръсна

и хиляди останки

на дъното на океана 

след мен 

ще търсят само..

Закърмена 

със музика 

и вино 

танци 

и счупени чаши 

като на кино 

а ти казваше

че тишината 

ми отива..

Крещи ми се

най-диво

най-човешки 

по дяволите 

всички грешки 

имам нужда 

от ръба на скалата 

и да гледам в очите 

себе си когато 

най-много мога 

да се позная пак

открила как 

да викам рая

в стар рефрен..

Благодаря за тишината

всеки за нещо е роден..

И ставам крясък 

избирам трясък 

и нека се срути земята 

след мен!

-Вики Вика, 1.11.2021

– и з п о в е д и –

Има такива моменти, в които искам да чуя гласа ти.. Минаха две години и вече не мога да си го представя..

Ти и без това беше много мълчалива. И по-често слушаше и по-малко говореше. Не мога да си спомня гласа ти, помня мълчанието ти. То беше успокоително. Аз каканижех своите малки-големи истории. Никога не ми каза, че съм смешна. Винаги ме изслушваше с топла усмивка. Ти просто искаше да чуваш гласа ми. Мисля, че никога не те попитах какво мислиш. Никога не ми даде съвет. И въпреки това в твоето мълчание, намирах всички нужни отговори на незададените си въпроси. Аз не съм се променила. И ми е лесно да си представя, че набирам номера ти и ти говоря същите неща, дори някои от тогавашните събития да са се попречупили малко, всичко пак се случва по същия начин в главата ми. Същите тревоги, същите страхове. Така че и монолозите ми щяха да са същите. Така, както и мълчанието ти. Не мога да изтрия номера ти. Понякога попадам на него случайно в телефонния указател, търсейки съвсем друго име и бързам да изляза от тоя екран. Ти беше еднаква в последните 10 години. Не мръдна. Лицето ти се запази едно и също. Само като че мъничко се смали. Когато те прегръщах, се шегувахме, че аз съм ти майка, а ти си моето дете.

Въпреки че ти винаги беше втората ми майка, когато и първата не е била до мен, ти не ме остави. Толкова обич, спокойствие и топлина имаше в теб. Живя в тишина. Никога никому лоша дума не каза. Никому не разкри тревогите си. Винаги беше опора. Отиде си в тишина. И в страдание. Отиде си така, както живя. Спомням си горе долу последния ни разговор или по точно последния мой монолог. Спомням си, че ти се извиних, че твърде много говоря, а ти ми благодари и каза, че обичаш да ме слушаш. Спомням си и не спирам да си спомням, защото е тук в мен чувството ми на вина. После бях до теб, но беше късно. После ти се молех да кажеш нещо, но ти както винаги, стоически мълчеше. После държах ръката ти цяла седмица и вярвах, че това не може да е краят. Защото ти никога пред нищо не се предаваш. Когато дойде в чужда страна, чийто език не говориш. Без приятели и близки. И стана по-бълкарка от всички българи. Когато мъжът, заради когото напусна родината си, си отиде. Когато снаха ти те унижаваше в собствения ти дом. Когато внукът ти те заплашваше с убийство. Когато синът ти, който се отрече от теб, но ти от него никога, си отиде. Когато дъщеря ти не спря да те разочарова. Когато остана съвсем сама..Ти не се предаде. Не вярвах, че някога ще го направиш. Че силата вътре в теб, която раздаваше смело на всички, ще те напусне. Но се случи. Времето лекува болката, но не и обичта.

Пиша ти сега така, както преди ти говорех. Ти не можеш да ме чуеш. Нито да ме прочетеш. Но аз си мисля за теб и те обичам така, както винаги.

Боже, колко ми липсваш бабо !

-Вики Вика, 16.11.2020

Днес

До вчера

пиеше бира 

в градинките

ходеше сама на стоп

и на барове.

Говореше направо

и действаше 

без да мисли.

Когато поискаше нещо,

го взимаше.

Днес пие вино

и пуши тънки цигари,

пише поезия

и слуша джаз.

Абе много е арт

и изтънчена.

Винаги говори премерено

и чака тихо в ъгъла

животът да се случи.

Истината е някъде 

по средата..

между 

вчера и днес,

скрита в клишето 

се учи да бъде

себе си.

-Вики Вика

от другата страна

Едно момиче ми подвикна

гласът й чух едва

но беше някак искрен

и пробуди в мен тъга 

обърнах се и я познах

по усмивката невинна

трудно бе да сбъркам

звънкия й смях 

и блясъка в очите й наивен

неусетно затрептя сърцето

счупено отдавна в миналото

как обърка се всичко така 

кога отминаха годините

на детска вяра в чудеса

и в разни легенди и митове..

едно момиче ми подвикна

гласът й чух едва

мое аз, далечно и така обичано

прости ми, 

вече 

съм от другата страна..

-Вики Вика

5 за 4

Живееш като пет за четири

без планове да правиш

защото те са за големи

и вечно ги проваляш

отказваш да пораснеш

искаш да летиш с вълшебен прах

по питър-пановски

и да си имаш собствена планета

на която няма граници

луташ се във главоблъсканица страшна

и само работата в теб създава

измамно чувство за контрол

играеш си със огъня опасно

животът ти е рокендрол

опитваш се да се познаеш

търсейки се във някой спомен

и в прегръдките на непознат

заспиваш полупиян доволен..

Казваш, че съм луд и трябва ми спасение

не, просто, щастието е надценено

аз меря времето във мигове 

удовлетворение..

загубя ли посока

сверявам си компаса

северът далечен

там някъде ме чака!

-Вики Вика

Поезия

Във стиховете се откривам. 

и те понякога намират се чрез мен

със думи да опиша искам 

всяко чувство, всеки ден

когато свои думи не измислям

сядам и чета

поетите отдавна преди мене

са нарисували света

после словата познати

се леят плахо и под мойта ръка

в опит душевната жажда да утоля

не се боря за вечна слава

нито да оставя следа 

на всяка цена

понякога пиша за да забравя

друг път за да простя

за да си обясня 

някое земно чувство

или мига завинаги да увековеча..

подарявам ти думи

друго си нямам 

в замяна

ти озари

с усмивка света.

-Вики Вика

тайната на абсолютния провал

Самонаказвах се до безграничност

заради липсата си на контрол

впивах нокти във душата си

раздирах тъмното й с крясъци

а после смучех ефизол

животът ми стана за пример

какво да не правиш

работно заглавие:

тайната на абсолютния провал

или как да се прецакаш тотално

и да потъпчеш всеки идеал

до дъно пресуших се

написах се докрай

изтърках се до втръсване

на себе си дори

изживях се 

до последното клише

изчерпах всички грешки май

сега остана тънкото въже

с последни сили стягам примката

на живота който бе преди

завърших се 

сега съм цяла

за миг поне..

нали?!

-Вики Вика

Жена.

Тя има разни пороци

пуши и пие

от време на време 

спи с непознати

от всичко най-много

цени свободата

и бяга от всичко стандартно

но винаги ще я познаеш

в тълпата.

Смее се шумно 

ляга си късно

и сутрин не е принцеса

лесно е да я имаш

трудно да я задържиш

не обича на никого 

да принадлежи

и често в свой свят лети.

Тя ще те разочарова

без да иска 

не се сърди човече,

всичко е игра..

Очакванията за нея са високи

но все се разминават

с реалността.

Тя има разни пороци..

Какво да я правиш..

Жена.

-Вики Вика

зимна нощ

Студена зимна нощ и мъркаща китара.

Сладко-горчива чаша вино

и догаряща цигара.

Със спомените сам седиш на бара

Сладко опияненине по вените ти преминава.

Разлива се блажено във цялото ти тяло.

Като целувка на жена във бяло..

..вино жаждата ти сякаш утолява

ала за още жаден те оставя

като жена, която води те до пристрастяване

и знаеш, че имаш нужда от спасяване

и търсиш го в чашата със вино

сладко или пък горчиво,

пивко и пенливо,

старо, отлежало като хубав спомен,

към който връщаш се виновен,

но нали е навикът природа втора

и познатото все дава ни опора.

Затова със чаша вино във ръка

прошепвам наздраве на онази жена,

от която по тялото ми преминават тръпки..

отпивам от красиви спомени горчиви глътки..

-Вики Вика

Съвети

Тараторът, казваше ми дядо,

се яде студен.

А ракията се пие люта.

Като огладнееш, сядаш да ядеш.

А като ти се доцелува,

без да питаш, целувки си крадеш.

Да си егоист било добре,

първо правило човешко.

Обичай себе си, дете,

и живей живота си лудешки.

Младостта не се връща

и колелото се върти.

За нищо ти не съжалявай,

назад не се обръщай.

Като за последно изживявай

всеки ден.

А против лоши мисли, 

си повтаряй следния рефрен:

Ом мани падме хум.

Истината е във простите неща,

не усложнявай ти излишно..

Сега помахвам ти с ръка,

дядо, знай, че те обичам.

-Вики Вика

Днес ми е такова.

Днес ми е такова. Без красиви обещания и сладки лъжи. Без излишни думи на нежност. Без вричане, без обяснения и усложнения. Без планове и приказки с щастлив край. Само голата истина – първична, толкова красива в простотата си. Две тела и тишината между тях. Няма неудобни въпроси и объркани погледи. Всичко е кристално ясно. Диво, животинско, безсрамно отдаване. Без преструвки и без задръжки. Взаимно удоволствие, чувство на удовлетвореност. Сливане в най-естествената му и чиста форма. Докосване, проникване, екстаз. Потъване в другия и извисяване над себе си. Съвършенство. Само секс и нищо повече. Толкова непринудено и непорочно в порочността си. Неподправено и чисто. Щастие

-Вики Вика

Тъжен джаз

Като тъжен джаз

и бяло вино

като намачкани чаршафи

и градинка от захапка

като стар филм

във малко кино

без пуканки и залъгалки.

Като преспи сняг

и чай във рома

като торта,

свещи и усмивка.

Като спомен

от несбъднат сън

като лавина

една любов

през мен премина.

-Вики Вика, 2014