А тук вали

А тук вали

не спира

светът мълчи

и капките рисуват

рима

в която май си ти

и е неделя

полупразна

чашата на седмицата

не допивам

в дъждовен спомен

я изливам

и слагам многоточие

от капки по стъклото

една остана за разкош

във крайчицата на окото..

/в Гифтед/

-Вики Вика, 19.07.2020

мъничко

Отлетя една година

никак не разбрах кога

времето така си мина

а остави ли следа?

Спомените избледняха

и само мъничко тъга

в окото песъчинка

която не излиза..

ще си сложа очила.

-Вики Вика, 13.07.2020

Вирус

Светът спря да се върти

светът остана на пауза

светът се ограничи

между четири стени

не ми беше тясно..

вирусът носеше твоето име.

-Вики Вика, 9.07.2020

Такова каквото

И нещо ще ти напомни

графит в тоалетна

цитат от книга

случаен минувач

нечий жест

малка уличка

небе

дъжд

или цвете

покрив

полет

разбито коляно

твоето вдишване

дъха ти

поет от друг

мълчание

поглед

или нещо друго

ще ти напомни

за нещо

което почти е било

за нещо

което може да бъде

и спомена

от нищослучилото се

ще се слее с мечтата

за всичко

което може да е

в точката

на тук и сега

където е

такова каквото е.

-Вики Вика, 29.05.2020

Без звук

Ти не разбра

че аз те видях

през оградата телена

ти беше вглъбен

в твоя свят

а пък аз

в профила ти

зареяна

като лист затреперих

и вятъра сякаш

отнесе към теб

едно (не)поискано чувство

и ти ход забави

като че нещо забравил

и да го хванеш протегна

към нищото пръсти

само миг колебание

и после отново

сви в джоба юмрук

един миг обаяние

запечатан във думи

без звук

ти продължи

аз останах

без да знаеш

в очакване

точно тук

добре че беше

оградата телена

и нейната крачка уверена

за да не се срещнем с тази вина

че можеше заедно днес да вървим

от една и съща страна..

-Вики Вика, 21.05.2020

м о н о л о з и /6/

Любовта е опиат, измислил го е някой далеч по-умен от мен, ама аз не се боря да открия топлата вода, само искам да утоля жаждата си с нея. Писането е като мастурбацията. Днес слушах първата лекция от онлайн курса си по творческо писане и Поетът разнищваше темата за поезията. Какво е поезията, питаше своите курсисти, а после цитираше разни велики умове, чиито имена не запомних. Само Константин Павлов си спомням, ама него си го знаех от преди това. Но всъщност и неговата теза забравих. Така става, като си твърде обсебен (от себе си). Чуваш само собствения си глас или в моя случай, мисли. А аз мисля, че поезията и писането изобщо, е един своеобразен ексхибиционичен акт. Но и нещо друго е. Мехлем. За оная болест, за която казват, че лекарство няма. И може би са прави. Може би наистина няма излекуване. Но можеш да мацнеш малко с мазилото и да поолекне болката. Поне за малко. А когато толкова много ти се е насъбрала, да я излееш в стихотворение не е достатъчно. Имаш нужда от повече думи, та дано до края на лирическото ти отклонение, започнеш да дишаш с нормален ритъм и спре да ти трепери под лъжичката. Пускам топлата вода, която някой отдавна е открил преди мен, да тече..може би ще си свърши работата..

Аз съм Вики и съм зависима.

От любов.

Когато не съм с теб, не мога да мисля за друго освен за теб. Тук няма нищо противоречиво, но въпреки това изречението ми идва някак оксиморонно (word ми подчертава тая дума, май няма такъв синоним, ама на мен ми харесва и ще си го оставя).

Налагам целия самоконтрол, на който съм способна. Сдържам се да не ти пиша. Но не мога да се боря с мислите си. Обсебил си ги. Ти си виновен!

Не съм в нито един миг изцяло. Полуизживявам всичко, което ми се случва без теб. Само с теб ми е спокойно и хубаво. Оправдавам се, че е заради социалната изолация. Налагам си да не те виждам и се прибирам вкъщи, където стоя и мисля за теб. Пропиляно време. Наркотик е. По-силно е от мен. Всмукан в кожата ми. Поглеждам ръката си и го виждам как тече във вените ми. Все по-често искам да си взема дозата. Часовете без теб стават непоносими. Няма бивш наркоман, казваше баща ми. Повтаряше ми го от време на време, придружавайки го с някой и друг шамар, когато най-много го беше страх да не тръгна по тоя път. А аз ревях и му се кълнях, че никога няма да пипна. И не го направих. Кой да знае, че любовта обаче може да се окаже също толкова добър заместител. И по-евтин. И почти точно толкова погубващ. Кълнях се пред себе си, че няма да се върна там. Веднъж вече го бях вкусила, бях на дъното, предозирала, съсипана от отровата, която доброволно избрах да изсипя в кръвоносните си съдове. От тогава минаха 8 години. Бях забравила спомена. Бях го изтрила тотално от съзнанието си. И се бях заклела, че повече няма да близна тая проклетия.

Няма бивш наркоман.

Докато пиша тези редове, пулсът ми бие със 160 удара в минута. Баба ми ме научи как да си го меря. Напипваш го от вътрешната страна на китката, точно там където е шибаната вена, която още те гори от последния път, когато вкара иглата в нея. Засичаш 60 секунди и започваш да броиш туптящия ритъм. Тя често имаше сърцебиене. Не съм лекар, но 160 май не е добре. Задъхвам се. Гърлото ми е сухо. Пръстите ми треперят, а мислите ми пулсират в ушите или по-скоро барабанят. Крещи ми се. Искам си дозата. Не мога повече да издържам. Пиша ти. Отговаряш ми набързо, после спираш. Правиш нещо друго. Полудявам. Искам да счупя телефона си. Искам да те пребия. Искам да хвърля камък по отсрещния прозорец. Защо всички нови блокове, които строят, са на броени метри един от друг, толкова близо, че почти можеш да надникнеш в прозореца на съседа и не ти трябва въображение, за да си представиш какво прави. Можеш да гледаш телевизора му, докато той се опитва да намери пепелника. Цигарите не помагат. Наркоманите дали пушат? Мамка му, как така, това, от което най-много бягаш, винаги те настига?

Може би тук е моментът да се извиня на всички зависими и техните близки. Със сигурност да сравниш любовта с наркотиците би засегнало доста хора. Съжалявам, моите чувства са си мои, аз съм егоист и сърцето ми ще изскочи от гръдния кош всеки миг. Ударила съм дъното. Само дето не спя още в канавка и не търся изхвърлени игли по кофите. Аз съм зависима. От любов. Който иска, да ме съди за злословие. Толкоз по темата за политическата коректност.

Гневна съм. И искам да си го изкарам на целия свят. Ама няма с кого да се напсувате дори на улицата. Всичко живо си е вкъщи, нали сме в извънредно положение.

7 часа, откакто не съм те виждала. Ако знаеше колко е зле положението, сигурно никога повече нямаше да ми се обадиш. Само при мисълта за това, ми иде да си прережа вените. Добре че ме е страх от кръв и остри предмети, и изобщо от болката, физическата, де. Нисък праг на поносимост. Диагноза е. Виж, обаче, на емоционална много търпя. И между другото съм мазохист. Това не е диагноза, повечето хора сме. Обичаме да си причиняваме страдание и после да се самосъжаляваме и потъвайки все по-дълбоко, да копаем дъното, да си повтаряме, че сами сме си виновни и че нямаме абсолютно никаква сила да се справим, защото сме безполезни пиявици и накрая предавайки се, да се молим, лазейки на колене за капка, ПОНЕ капка любов.

Окей, осъзнавам, че имам проблем. Признавам го пред себе си и пред всички анонимни воайори пред екраните. Фейсбук страницата ми се превръща в група на АА. Здравейте, аз съм Вики и съм зависима. Представям си, че всички вкупом казвате “Здравей, Вики!”. За да се справиш със зависимостта си, трябва да се откажеш от нея. Отказвам се от любовта си към теб. Край. Повече не искам да те виждам. Защо?, ще попиташ ти. Обичам те, ще ти отговоря аз. И ти ще решиш, че съм луда и ще ме целунеш. Без да знаеш, че така всъщност още повече ме караш да губя контрол над себе си. Търся чашата ти, за да заместя едната зависимост с друга. Не става по-добре. Сетивата ми се изострят, не трябваше ли алкохолът да ги притъпява? Започвам да чувам неща, които твърдиш, че не казваш. Виждам картини, които няма как да се случват наистина. Защото ти си тук с мен. И ме държиш за ръка. Невъзможно е да си в спалнята с нея. Всички предмети губят формите си и светът около мен се завърта много бавно, а после се размазва. Събуждам се. Не знам дали съм била заспала или припаднала. Чувам дишането си. Виждам тъмнината. Кога ли съм изгасила лампата? Часът е 00.00. Последното ми съобщение е видяно преди един час. На word-овския файл се мъдри повече от страница текст, препрочитам го. Не е зле. Усмихвам се. Дишането ми се успокоява. Пулсът ми е 74. Значи, нормален. Благодаря ти, бабо. Главата ми е изпразнена от всякакви мисли. Чувствам се лека и свободна. Значи е време да спирам топлата вода на чешмата. Свърши си за пореден път работата..

И ето че писането – мехлем успокои болката. И всичко можеше да приключи с: “Тате, спокойно, мина ми, вече съм добре”..

Няма бивш наркоман.

Половин час по-късно отключвам входната ти врата, а ти ме посрещаш изненадан, полусънен и с усмивка. И моите зъби се оголват, за да отвърнат на твоята. Има нещо зловещо блестящо в бялото на очите ми, но ти не го забелязваш и ме повеждаш към спалнята. Примигвам няколко пъти, за да изтрия гледката, за която не мога да съм сигурна дали е спомен от нещо случило се или такъв от нещо, което съм си представила. Важното е, че сега Нея я няма. Аз съм тук. С теб. И всичко друго изчезва.

Предметите губят очертанията си, времето спира да има значение, сега съм в този миг изцяло. А ти си в мен, утоляваш жаждата ми, успокояваш за малко болката, укротяваш пожара в мен.. Усещам пулсиращите вени на китката си, преливащи от свръх екстаз..Получих си дозата, мога да заспя спокойно, поне за няколко часа.

Утре тялото, умът и сърцето ми ще крещят за още. А когато не ми го дадеш, ще виждаш само бялото на очите ми, ще чуваш нечленоразделните крясъци, ще попиваш потта, избила по кожата, ще вдишваш отчаянието и ще държиш ръката ми, докато треперя, коленичила пред теб, просеща безмълвно любовта ти. Ще бъдеш до мен, докато епизодът ми премине, а после ще ме изпратиш до входната врата и нито сантиметър по-далече. Няма да кажеш абсолютно нищо. И аз ще те намразя. Точно с такава сила, с каквато те обичах. Всяко действие има равно по сила противодействие. Ин и ян. Балансът ще бъде възстановен. А после ще дойде спокойствието. И всичко ще бъде нормално. Точно до след осем години. Когато те срещна отново.

Няма бивш наркоман..

-Вики Вики, 7.04.2020

Вик на наслада

Оставяш ме

без дъх

без думи

отеква само

тишината

в ума ми

след последния вик

на наслада

времето спира

точно тогава

в един миг разтеглен

от тук до безкрая

в теб се разтварям

напълно ме притежаваш

и се плаша и бягам

но няма къде

ти не допускаш

това да те спре

и голо

треперещо

мойто сърце

пак твоите пръсти

безмълвно зове..

-Вики Вика, 26.03.2020

Искам те завинаги

Как мериш времето:

в минути или дни

в любови и слънца

запалени от твоята усмивка

в прегръдки

или епизоди на сериали

в изпити бири

или събрани камъни

в (за)хапки

в разкрития един за друг

или в мълчания

в погледи

или в дихания

как мериш времето

и колко време е достатъчно

да мине

за да ти кажа

искам те завинаги..

-Вики Вика, 7.03.2020

Навици:

кафето със студено мляко

заспиване на рамото ти

цигарата след секс

бирата по улиците

книга

разговори

за живота на смисъла

и всичко останало

и накрая обичането

превърнато в навик

просто го няма..

-Вики Вика, 5.03.2020

Двама

Да позволиш на капките

да оближат лицето ти

да погледнеш наопаки

с обърнати очи

и всичко да си е на мястото

както никога преди

да направиш поредното механично вдишване

да отпиеш глътка лекота

от сбъдващите се мечти

да си цял щастие

и улицата да блести

нищо че слънцето отдавна

е забравило че има лъчи

да бъдеш

в настоящия миг

без свян и вина

гол голеничък

по пера

и крила 

да полетиш над всичко сиво

което в теб се събира

от праисторически времена

да го направиш красиво

да го превърнеш във рима

да остане само крещящата истина

че за двама

е създаден света!

-Вики Вика, 27.01.2020

Истински

Не вярвам че те има

не може да си истински

съвършено сигурна съм

че съм те измислила

всичко което някога съм търсела

всичко което някога съм искала

да получа ми се струва

като приказка

а отдавна забравих за всички

принцеси и принцове

затова не се сърди

когато ме е страх

но моля те търси

все нови начини да ме усмихваш

защото вярвам само във това

че има ли усмивка на лицата ни

значи щастието е истинско.

-Вики Вика, 6.02.2020

м о н о л о з и /5/

С порастването неизменно разбираш истини за себе си и за света около теб. Започва от ранна детска възраст с неща, като да не пипаш котлона, да пресичаш на зелено, да не противоречиш никога на родителите си, да обичаш баба си, независимо, че знаеш, че е лош човек, защото не ти подарява подаръци за Коледа и се държи лошо с майка ти. Учиш се, че трябва да правиш определени неща и не трябва да правиш други. Стремиш се да бъдеш съвършена версия на себе си, според стандарти, заложени ти от някой друг, често от родителите ти. От най-ранна детска възраст се стараеш да угодиш на нечии очаквания, които са ти вменени като правилните разбирания за живота. После животът започва да се случва. Непланиран. Далеч от всички ситуации, за които уж си бил подготвен. И ти отговаряш по начина, по който си се научил. И порастваш. И се учиш на нови неща. И разбираш, че понякога е окей да нарушаваш правилата. Стига да можеш да понесеш отговорност за последствията. И научаваш, по трудния начин разбира се, че някои от уроците, които вече си усвоил, са неприложими за всички ситуации. Че родителите ти не са те подготвили за всичко. Че са ти предали нещата по грешен за теб начин, защото на теб ти се случват други неща и се налага да научиш нови уроци.

И ето я поредната Коледа. Всички, които ме познават знаят “колко обичам празниците”. Два остри камъка брашно не мелят, казват. А представете си три! Ами, очаквано лоша комбинация. Поредната семейна сбирка, в която нещата ескалират, още преди да е започнала. И си даваш сметка, че не можеш и миг повече да си тази съвършена версия на себе си, която родителите ти искат от теб да си. И рухваш. И очакваш, че те ще те разберат, защото те са ти родители и трябва да те обичат и в добро, и в лошо. Само че те не знаят как да те обичат в лошо. Защото са те научили винаги да си най-добрият и да показваш най-доброто от себе си, да не проявяваш слабост, да си смел и силен, и щастлив. А ти се оказваш просто човек. Те не са готови да се срещнат с теб. Ти оставаш неразбран и с излъгани очаквания. Защото все пак това са най-обичните ти на света хора, чиито лайна си събирал и очакваш, че те ще направят същото в замяна. Поне веднъж в живота си. Но порастваш и виждаш, че това няма как да се случи. Обичайната Коледна свада, крясъци, физическа саморазправа, полиция. Ред сълзи, ред сополи. Точно както когато разбра, че няма Дядо Коледа. Празници са. Порастваш. Учиш се, че трябва да цениш себе си повече, отколкото другите хората, независимо колко много обичаш тези други хора. Учиш се, че не можеш да търсиш разбиране от никого. Учиш се да приемаш трудните истини, както това, че Дядо Коледа не съществува, че за да имаш коледна трапеза трябва да си се потрудил, че баба ти никога няма да хареса майка ти и че с удоволствие ще приеме обратно подаръка, който й връщаш, защото така или иначе не е искала да ти го подари. Празниците са време, в което да оценим близките си, да си отделим време едни на други, да се обичаме и да бъдем добри. Така сме научени. После порастваме и животът се случва. После порастваме и очите ни се отварят за заблудите, в които сме живели. Някои истини остават неразрушими, разбира се, макар и преекспонирани, като това да не пипаш горещия котлон, затова изобщо не готвя /бележка за 2020-та/. Други обаче тотално се изменят, като това да не противоречиш на родителите си, сега искам да ги провокирам за всичко. Не, не съм бунтуващ се тийнейджър. По-лошо е. Вече съм пораснал човек, скоро и аз ще бъда родител със свои истини за живота. Не искам децата ми да вярват в Дядо Коледа и искам да знаят, че никой не заслужава обичта им, просто защото имат еднакви корени. И искам да знаят, че е окей да не са съвършени. Защото и аз не съм. И празниците не са. Както животът. И не ми трябва един шибан ден в годината, в който да се правя, че всичко е перфектно: перфектната Коледа в перфектното семейство, в което всички се чувстваме перфектно. Искам да знаят, че е окей да сме несъвършени. И че няма никакъв всевиждащ белобрад старец, който следи за всичките ни добри и лоши дела, и ако направим една грешна стъпка, няма да получим подарък. Няма проблем да грешим. Проблем е, когато не признаваме грешките си и ги замитаме под черджето, и се правим, че нищо не се е случило. Проблем е, защото нещата рано или късно ескалират. Затова нека нищо не е наред. Нека Коледата е ужасна, като всяка друга, аз съм традиционалист и няма да й изневерявам. Нека е гадно. И се мразим. Нека си кажем истините в очите. Може би тогава, утре, когато не е празник, ще празнуваме, въпреки слабостите си и заради тях, и ще се приемем такива, каквито сме. И ще празнуваме НЕколеда, ще празнуваме Истината. И обичта си. Несъвършена, но истинска. Толкова истинска, като това да пия йегер сама в 2 през нощта между 24-ти и 25-ти декември, това магическо време от годината, в което се опитваш да държиш очите си отворени, за да зърнеш шейната, джуджетата и всичките му там други измишльотини…Очите ми са напълно отворени, за първи път от много време и боли, защото Дядо Коледа не съществува.. но аз бях добро дете, въпреки пакостите и смятам да се наградя с още един йегер.

ПС: Весела Коледа! Обичайте се!

ПС 2: Наздраве! За ужасните празници и несъвършенената обич ( към другите и най-вече към самите себе си, простено е! )

-Вики Вика, 25.12.2019

М о н о л о з и /4/

цигарите се трупат в пепелника. пепелникът се превърна в таралеж..

само който е седял в хамбара и е пил ромове, докато загуби равновесие, знае за какво говоря. после изведнъж затварят. невъзможно. забравих, че сега трябва да накарам краката ми да се движат. мозъкът ми има друго мнение по въпроса..

залитам, но ти ме улавяш точно преди да падна. на оная църква, в която имаше нещо сбъркано. не помня точно какво. после заваля. това си беше в кръга на нещата. а в колата на връщане беше тъжно. тая прегръдка никога няма да я забравя..

спомням си, че ми разказа за баща ти. благодаря ти. така или иначе това ми е любимата книга..

в алтернативното времепространство изключваме мозъците си и не си казваме чао. никога. а очите ни завинаги остават сляти..

очите – огледало на душата. моите сега са празни..

на ничия земя, на не знам колко хиляди метра от земята, защото никога не помня факти, ми посвещаваш твоята история. сега не знам дали не съм си я измислила. но се гордея с теб. и смелостта ти. и ти благодаря..

каквото и да става, итс окей. обичам те, заради тъпото ти клише. и защото знам, че сега си добре..

когато те видях в болницата, сърцето ми щеше да се пръсне от болка. болеше ме така, както ме боли само за мен си. което означава, че ти си част от мен. всичко ще бъде наред. обещавам ти, че повече няма да боли..

онази нощ не беше грешка. имахме нужда от нея. не искам да го обяснявам на никого, достатъчно ми е, че аз и ти си го разбираме..

когато се напушихме у вас и ти за пореден път редя рими, беше истински. да ме допускаш във вселената ти е незаменимо..

да видиш нещата от друга гледна точка и да се преоткриеш, защото ти се е случило нещо гадно, е част от личното ти израстване. но го мразя все пак мъничко, въпреки че и двете го разбираме. усмивката ти беше все така сияеща, а енергията ти все така неустоима, мамка му, ако аз бях с теб, никога нямаше да погледна друг, освен ако ти не го искаш и само ако сме заедно..

щастието ти от това, че си навън, твърде много шотове, но си заслужаваше, щом чух смеха ти. не съжалявам..

сърцето, което те боли, душата, която те боли. способността ви да виждате щастие, само ако аз съм щастлива и то щастлива по вашите стандарти. боли ме за вас..

невъзможността ми да извикам някои спомени. липсата ви във физическия свят. болката ми, че не прекарах достатъчно време с вас. надеждата ми, че още ви има. някъде..

всички ви обичам. историите се сливат..

все не съм достатъчно добра. все нещо ми тежи като вина. все има липса в мен..

а в пепелника няма място. таралежите се раждат без бодли..

а тогава защо боли ?

-Вики Вика, 21.12.2019

С теб

Седим от няколко часа

в едно ресторантче

наядохме се отдавна

говорихме за живота

и всичко останало

пиейки тинто де верано

нищо че е зима

сега тя си цъка на телефона

и е красива

докато се усмихва

а аз чета книга

с поезия

която си купих от един бар

вчера

по негласна уговорка

останахме в мълчание

има някакво очарование

мисля си обаче

че исках

да правя

всичко това

с теб

дали това

е любовта?

-Вики Вика, 12.12.2019

колко малко

Колко малко

е достатъчно

за една усмивка

за една сълза

колко малко

е от тук

до другата страна

колко много

значи нищото

което качествено

превъзхожда количеството

поне във твоята глава

и колко малко

ти се струва когато

се срещнеш с реалността

изобщо всичко

е толкова относително

не искам да повярвам

че краят се мери така 

а колко малко

е достатъчно

да няма вече смисъл

нито преди, нито сега..

-Вики Вика, 25.11.2019

относително

много кратко

твърде бързо

или може би

точно навреме

миналото спря

да има значение

мразех сегашния миг

и следващия

и всички след него

твърде кратко

много бързо

настоящето спря

да има значение

времето е относително

краят винаги своевременен

не поисках

да се върна назад

или не можах

не знаех как да бъда там

и за това не спрях

продължих без желание

в сбогуване без обаяние

празно лишено от смисъл

какво ли има да говорим

когато всичко вече

е преднаписано

нямам думи

които да изкрещя

имам само тишина

ако искаш

ела

и вземи си..

-Вики Вика, 23.11.2019

Пак

Пак попадам в същата схема

и следвам типични  модели

пак се губя във вечното си раздаване

и контрола който искам да упражнявам

пак ставам онази версия на себе си

от която толкова бягам

не научих ли вече всички уроци

кога ще спра хората които обичам

да задушавам

каква е липсата в мен

празнината

която се опитвам да запълня

по възможно най-грешния начин

който води до препъване

прощавайте всички вие които напрягам

аз съм просто странник

и нямам оправдание

аз съм поредния психопат

който си мисли че се е намерил

а всъщност само чрез любовта

можем да бъдем по-смислени и смели

но да бъркаш двете неща е толкова лесно

как да разбера кое е истина и кое лъжа

кога трябва да пусна контрола

и да остана сама

да накараш някой да те обича е невъзможно

да бъдеш цял сам се оказва доста сложно

и след всички главоблъсканици

които махмурлук ми причиняват

реших да спра до тук

и да се откажа

може би отговора тогава

сам ще ми се покаже.

-Вики Вика, 21.10.2019

Среща между двама

тишина заглушаваща

всичко

отекваща

в ушите

заедно с кръвта

събрала се в бумтящото сърце

което току ще да изскочи

от гръдта

ще разпори копчето на палтото

и то ще се търколи горкото

ще се заклещи между релсите

така

ще ме хване и мене нещо

за гърлото с желязна ръка

цяла ще стана тишина

дива

напрегната

събрала се в очите

които сграбчват твоя поглед

без да питат

сърцето се изтръгва

и полита

няма нищо което да го спре

сърцето се слива

с друго туптящо сърце

очите пламтящи

казват всичко което

изричат

недокосващите се ръце

тишина заглушена от трамвая

смачканото копче в релсата остана

непокътнато

и нямо

свидетел на среща

между двама

-Вики Вика, 7.10.2019

Аз съм

Аз съм добър човек

понякога правя грешки

връщане назад няма

всеки някого понякога наранява

по Вапцаровски обаче

човека няма да възвисявам

и несъвършенствата да възпявам

не съм мъченица

не ме увивайте в плащаница

аз съм просто човек

и за друго не ставам

искам да зная само

че въпреки всичко останах

вярна на себе си макар

това да не значи нищо

за вас

няма да съжалявам

нито на ум, нито на глас

но все пак прощавайте

хвърлете камъка

и после бягайте..

на своите грешки

аз ще пристана

в греховния избор ще изгоря

и всичко човешко ще залича

аз бях добър човек

и какво от това

след себе си оставих

само пепел и тъга.

-Вики Вика, 26.08.2019

Бягай далече

Ръката

която докосва

нежно

и гали главата

замахва

и удря където

свари горката

Устните

които целуват

горещо

изричат думи

зловещи

Пръстите

които обгръщат

любящи

се свиват

в юмруци дивашки

Момичето което

се смее

привидно

изглежда щастливо

Момичето което познаваш

е всъщност убиец

И ти е трудно

да си я представиш такава

а всъщност от нея

нищо друго не става

Затова по-скоро

бягай далече

докато все още можеш

човече

Защото

ще се удавиш

в морето

където

се блъскат в прибоя вълни

от вечни лъжи

и в тея

объркани възприятия

се губи представа

за всяко понятие

и да обичаш

се превръща в омраза

да простиш е

отровна проказа

да крещиш

само ти остава

в свят на тишина и самозабрава

и ето че бавно и неусетно

ставаш

най-лошото

покварено

нещо

погледнат отстрани

неузнаваем

губиш връзка с света осезаем

И ръката която довчера целува

сега е способна на сила най-груба

Затова пази се, човече

бягай през глава надалече!

-Вики Вика, 6.07.2019

Преродени

Измълчахме всички думи

изговорихме всички тишини

в погледите се загубихме

и преродихме се като че ли

изпразнихме се от всичко

лошо и добро

обърнахме световете си наопаки

избягахме на другото полукълбо

свалихме най-загрубялата гущерска кожа

помирисахме само

мекото на хляба

и преди да видим

нататък какво

и дали може

без пощада

избрахме да пратим тоя копнеж

във забрава

и ето че вече го няма

пак сме в спокойни води

и ето че спомена бяга

и в нас не вали

платната надуваме смело

и летим

по-бели и чисти

от морски вълни!

-Вики Вика, 22.06.2019

с л о в о и з л и я н и е

/изливане на себе си чрез словото/

изливам се в теб

изпразвам се от себе си

олеквам с 11 грама

на границата между живота и смъртта

невъзможно твоя

принадлежаща само

на собствената си душа

изгубена в момента

и нетърсеща нищо

безкрайно несъществуваща

извън материално-физическото

неосъзнаваща какво се случва

наслаждаваща се на нищослучването

събуждане и удар с чук

отказвам да приема това сега и тук

отдалечаване от себе си

борба с всичките ми демони

чувства вулканични

рационалното помитат

бясно търсещи

форма на която да приличат

ненамиращи думи

които да им прилягат

просто бягат

неусетно се губя

обещах си да не го правя

изпразвам се по листа

без форма и съдържание

изтича в канала

едно словоизлияние.

-Вики Вика, 19.04.2019

отрязъци от Йорданска (не)реалност

Това не беше просто екскурзия. Не беше дори пътешествие. Беше нелогична поредица от отрязъци времепространство, оформящи пъстроцветна (има неща, които не са само черни или бели) палитра, която се разливаше между планираните точки, превръщайки ги в многоточия, така внезапно и умело, че изглеждаше сякаш самата тя е част от сценария. Но точно тая поредица отрязъци, извън контекста на случващото се във физическата около нас действителност, ни оставяше без дъх, а най-често и без думи. Най-хубавото е невидимо за очите, казват. Ние видяхме с очите си най-хубавото. Но те явно не можеха да насмогват на всичката тая красота в най-разнообразни природни форми и на моменти неволно се затваряха. Всичките ни сетива се изостряха до краен предел. Достигахме нирвани и непознати висини на собствените си вселени. Излизахме от себе си, за да (се) погледнем от високо. А после, когато не можехме да понесем повече, защото все пак сме затворници на телесните си обвивки, които успяват да се освободят и полетят само за кратко, се връщахме обратно, преродени и сливащи се с най-дълбокото в самите нас.. и в другия.

Понякога нахвърляхме случайно думи между дългите многоточия, преплитащи се в спирала от редуващи се пустинни и пясъчни плажове, топло камилско мляко и дългоочаквани глътки бира, пропуснати планирани залези и случайно уловени такива.

Имахме всички предпоставки да излезем от кожата си и да сме АБСОЛЮТНО (а не относително) НЕ на мястото си и въпреки това се чувствахме хармонични със себе си и всичко наоколо. Две неща на света имат силата да материализират това чудо – природата и хората. Ние имахме и двете. И енергията беше взривоопасна. Не буквално. Защото както десетки пъти всички местни ни повтаряха, а ние потвърждаваме – Йордания е безопасна. Противоречиво, нали? Точно както това да видиш сняг в пустинята. Светът е изтъкан от контрасти. Като това да се смееш и да плачеш едновременно. Или да се миеш там, където до сега си цапал.

Отрязъци от време, откъснато от познатата ни представа за него, такова, каквото е. Четири дни поред беше “неделя”. Лесно е да загубиш представа за света навън. Лесно е да спреш да мислиш. Нямаш нужда да си обясняваш и анализираш (Алелуя!). Обзема те усещане за пълна свобода. Попиваш всичко около себе си с всяка фибра на тялото си. И накрая всичко се превръща в чувство – безплътно, леко и ефирно, като вятърът, който развява косите ти на най-високата точка в Петра, като вятърът, който развява косите ти на кораловата лодка в Червено море. Ти си тук и сега. “Колето” би се гордял с теб. Не съществува нито едно друго тук и сега, камо ли вчера, там или утре. И най-прекрасното е, че не си сам. И не бива да те е страх, че някой ти отнема твоето тук и сега. То принадлежи на теб, но едновременно и на всички останали. Всеки един отрязък от време, всяко едно многоточие и удивителна, са споделени. Споделяхме ги заедно. Неусетно. Планирано и случайно. Понякога във вик, изтръгнал се от дъното на изстрадалите ни, копнеещи за глътка свобода, души. Но по-често в мълчание, натежало от щастие..

Йордания е ЧУДО. Като вафлата, ама по-добра. Не, не е просто място, на което се намира едно от чудесата на света. Много повече от това е. Тя цялата е чудо, защото неусетно и непожелано те прави по-осмислен и освободен.

Да бъда там с вас. Да го изпием, изядем, изпушим, изпочупим и изпием отново, изслушаме, изгледаме, изходим, изтанцуваме, изиграем, изсмеем, измълчим. Да го изживеем заедно. И да го почувстваме. Благодаря ви!

П.С. Животът е дасиебе!

-Вики Вика, 28.02.2019

Моите Мили родители

~ Моите мили родители ~

остаряват

все по-трудно сутрин

от леглото стават

все по-често се оплакват

от болки разнообразни

а аз по навик все им се дразня

че затварят живота

в херметическа кутия

и в песимизъм са потънали до шия

моите мили родители

остаряват

и все по-често се предават

очите им лесно

се пълнят със сълзи

когато безутешно

целуват моите бузи

все разтревожени

че има нещо нередно

когато ги прегръщам силно

като за последно

лъжа ги че всичко е наред

и ги насърчавам да гледат напред

а после си тръгвам с болка стаена

и мисли за крехкото време

колко кратки са нашите срещи

като бързо изгарящи на гроба ни свещи

моите мили родители

остаряват

и неусетно само спомени

след тях ще остават..

-Вики Вика, 18.02.2019

миг

Да ме гледаш

докато се обличам

да изричаш името ми

без причина

да ми даваш сила

без да знаеш

да оставяш следи

по кожата ми

и не само

да си играем

на съзерцание.

Да ме научиш

на нещо

да си търпелив

да видя смеха ти

след мое самопризнание.

Да искам да ти е хубаво..

да замълчавам

когато ми е твърде хубаво..

и това да казва повече

от всеки вик

ето как вечността

се измерва

всъщност във миг!

-Вики Вика, 13.01.2019

Топло в студа

Започвам годината на сляпо

без очаквания и мечти

но в мен заиграва сияйно вибрато

в очите ми затанцуват искри

на белия лист се изсипват

думи щастливи

като снежинки политат

и игриви

ми щипят носа

за първи път

от няколко нови години

първоянуарското утро вещае

че ще е хубав деня

разходка в нереалността

откритие топло в студа

и усмивка споделена

на уличка една

по-малко мисли

и повече чувства

как ми липсваше

да улавям мига!

ПС: Благодаря!

-Вики Вика, 4.01.2019

Уместна препоръка

Сърцето ми остана там

сред улиците на квартала

и магазинчето за зарзават

малката градинка

и синьото на Витоша пред нас

сърцето ми се смачка

под гумите на колелата

на велоалеята, в която

стъпките ни плахи

отекват още в тишината

сърцето ми се разтопи в метала

на трамвайната линия

където петицата запъхтяна

носи аромата на миналото

сърцето ми заби

за първи път

и за последен

сгушено под стряхата

на твоята тераса

извисяваща се над квартала

където всяко вдишване

е радост

и всяка сграда

е наслада

където беше първата ни среща

но и нашата разлъка

да се върна тук

е щастие

да си тръгна

е уместна препоръка

сърцето безпощадно ме влече

назад

усмихвам му се:

глупаво кутре

кварталът си е същия

и те зове

но ти си вече

чужд и непознат.

-Вики Вика, 24.12.2018

Пак ще вярвам в любовта

Навярно срещата ни

има смисъл

щом ме учи да съм по-добра

навярно всичко друго

е измислица

какво ли значи реалността

аз без теб

но ти във мен

и чувство, което не разбирам

преди

сега

боли

търпя

и логика, която ти отива

навярно “вчера”

се е случило

моля те, не ми го взимай

няма нищо

че реалността е немислима

навярно ще се изясни картината

но после

и когато съм сама

навярно можехме

заедно всичко

но вярно е

че нямам нищо

щом ти не ме избра

не се сърди

аз пак ще се оправя

и ще вярвам в любовта

може би не утре

със сигурност не сега

навярно

в минало време

ще живея реалността.

-Вики Вика, 13.07.2018

(не)стерилно обяснение в любов

Не съжалявам

за всички стихотворения

дължа извинение

само на нея

ти заслужаваше толкова много

дори повече

аз не успях да те заслужа

изобщо

останаха ни само думите

които няма да кажем

отново

превърнах ни несполучливо

в стихотворение

и ето ти съвсем

(не)стерилно обяснение в любов.

-Вики Вика, 21.06.2018

Неслучили се неща

Мога да горя по теб

докато изтлея

докато остане само пепел

която да се разпилее

и да полепне по образа за мен

и да го превърне в бронзов барелеф

който някой с плаха ръка да извае

докато всички вяло го отминават

защото никой няма да знае

че се разтопи в метала

любовта ми

после само скулптура остана

студено да пази топлина

на спомена

за неслучилите се неща.

-Вики Вика, 14.06.2018