Очите ми парят
от сълзи
отдавна стаени
за всяко нещо
си има време
[сега го отнася възглавницата
на нея хич не й дреме]
свалям маските
една по една:
на приятел..
служител..
жена..
дъщеря..
оставам
гола
тиха
сама
[спри да ревеш
ми казва гласът
няма да слушам
не и тоя път]
аз съм
пустиня
пресъхнала
нощ във деня
аз съм
тънкото
стържещо
тъпо
острие
и режа душата си
парче по парче
после край
и някакви надписи
които никой не чете
прах при праха
пепел при пепелта
в началото бе Словото
не можах да го разбера..
-Вики Вика, 27.02.2021
Вики Вика 