Dancing in the rain

Подарявам ти вяра
в тоя петъчен ден
мечта за някоя гара
и летен рефрен
пътуваме двама
в най-стария влак
романтика от соц-а
трак трак трак
пък нека
звъни си навънка
дъжда
и който иска да мрънка
докато върти се
в своето русло
света
ние ще танцуваме голи
естествени и първични
без роли
през смях..
слънце в сърцето ми има
поискай без страх
ще ти дам
и нека моята рима
ти припомни: не си сам!

Порив..

на брега

тук и сега

пия от извора

на живата вода

може би ще минат хора

и ще ни одумат

те са просто част от декора

хич не ме интересуват

все пак им желая

с преструвките

да се сбогуват..

Порив

гледам морето

то ли ме целува

впивам се в очите ти

вливаш се във мен

щастието не е просто рефрен

краката ми летят

сами ме носят

тичам с тебе

боса

прежуря денят

соленото е сладко

аз имам твойте устни

макар и за кратко..

Порив

пускам на свобода

своите гърди

за разлика от думите

не е още време

за тях като че ли

но вярата да ми отнеме

то не може

и построявам дом

в който всичко цъфти

и пясъчни замъци

които морето да пощади

от всичките ми демони

избавяш ме

и плавно прислонявам се

в подплашените ти мечти..

Порив

за който никой не знае

само устието на Велека

в сенките ни тихо сияе

и чертае пътека

там където

реката и морето

от сърце се смеят

там когато

в едно

двама се слеят..

Порив

стихът се изплъзна

плах под моята ръка

отнесе го една вълна

в пясъка остана

“питанката”

до кога..?

Разпиляно

От болката
в главата
ми е замъглено
думите
са малко разпилени
вали на облак
ще спре
след броени мигове
поне
ще помниш името ми
сигурно
веднъж
отдавна
или пък
наскоро
времето е толкова особено
стояхме на терасата ти
гледахме дъжда
после някой
дръпна ръчната
и поантата ми
блъсна в тишина
музиката свърши рязко
както винаги краят
е пълно фиаско
само един слънчев лъч
все пак се засмя
последната капка в окото ми
кротко засия.

Глупаво

Казахме си нещо глупаво
като как си, добре
аз гледах синьото море
припомних ти
за мечтите на салфетка
не знам дали ме разбра
после стана смешка
премълчахме куп неща
казахме си нещо глупаво
като времето днес е хубаво
и продължихме в тишина
беше мил момент
в крайна сметка имаше
нулев процент
за нещо повече от това
и както глупаво би казал
някой: по-добре така
от глупости обаче ми писна
затова реших на листа
всичко да лисна
и сега ми е малко по-добре
теб те няма
но тук остава
моето синьо море.

Или пък?

И ти ще ми липсваш

то е ясно

нищо, че не го казах гласно

ето сега, прочети ме

намери топлината в моята рима

проследи следите ми в пясъка

от Шабла през Ахтопол

на вълните блясъка

стига до теб във Созопол

озарява утрото ти с усмивка

а нощем те завива в звездна завивка

и аз ще заспивам под същата луна

значи ще бъдем двама в съня.

И аз ще ти липсвам?

иска ли питане

щом сливаме в общ ритъм

своето дишане

не, не е просто привличане

и страст

въпреки че в ръцете ти треперя в несвяст

има нещо друго

хич не смея да го назова

да кажем, че е чудо

като нова рокля която се къса сама

като това, че сутринта

съвсем естествено ми дойде

картина ето такава:

заедно отиваме на море

и се забавляваме до забрава

пък да става, каквото ще.

И да, ще си липсваме

колкото и да е банално

всъщност е напълно нормално

но нека!

Една теория ще проверим

казал е човека

далеч от очите, далеч от сърцето

и може би за двайсет дни

всичко ще се превърне във дим

или пък?

Пътеките пак ще срещнем

на Виа Понтика

и ще бъде чудесно

като нежен стрък

трева

ще ме окъпеш в утрешна роса

аз от тебе шумно ще пия

ти в мене тих ще се свиеш

цялата липса по дяволите ще пратим

света без задръжки ще разклатим

ще го обърнем с надолу главата

и на промяната вятъра

ще надуе смело платната!

Онези мигове

необясними

извънредно наши

неповторимо красиви

отвъд всички

рамки и клишета банални

отстрани звучащи

като радиопиеса

изглеждащи ненормални

любовта ни назаем взета

в един поглед уловена

несбъдната в точното време

завинаги заедно

в паралелна вселена

оставаме притихнали

и споделени

благодарни

на онези мигове

удължени безкрайно

в които душите вплитат се тайно

не е нужно обяснение

ние знаем без съмнение

че вечно свързани ще бъдем

и ако случаят остроумен

ни свари пак

в един миг ще изпием

светлината озарила

на делника сивия мрак

и без вина ще продължим

защото отдавна сме се слели в едно

без намерение

каквото и да става

то не е било

в това измерение

аз и ти си знаем

аз и ти се познаваме

в онези мигове

потънали в съзерцание

най-сърдечни

топли

и истински

пълним с любов

свойто сърце

и откриваме себе си

точно такива каквито сме.

Всичко е любов

светът свенливо търка очи
в прегръдката Му си се сгушил
все още сънуваш мечти
липата гали те със нежен дъх
на дъното на тесния ти пъкъл
изгрява лъч – нов връх
пак тя – любовта
те изправя на крака
и по-силен и смел
прероден
вдъхновен
с вяра, че всичко ще бъде наред
поемаш напред
всичко е любов
крещят със пълно гърло две очи
на глас не го изричаш
но не е нужно
и в тишината си личи.

Другата жена

Другата жена

превръща те в момче

с хлапашка усмивка

и напети криле

всяка нейна извивка

сбъдва най-дивите мечти

отпечатъци по кожата няма,

спокойно

само в душата – следи.

Другата жена

не пита нищо

отчитане не дири

винаги оставя всичко чисто

след като е взела всичките ти сили

тя е поздрав

без довиждане

за нея всяка среща е последна

и дори да е река прииждаща

твоето корито следва.

Другата жена

е вик

и с нея всичко е игра

но след поредния откраднат миг

приисква ти се да се прислониш

във тишина

отдавна забравили що е щастие

сетивата се будят за второ причастие.

Другата жена

припомня ти какво е обич

харесва й да водиш

когато знае че не можеш

търпеливо обяснява

без да съди и да се налага

приема твойта уязвимост

а споделената й близост

действа като облекчаваща отвара.

Другата жена е тук

дори на себе си напук

за нея никога и с никой

не се говори

но появи ли се случай

почукай

тя всякога ще ти отвори.

Да усетиш

Усети ли града
попита
докато в пътуването
бяхме слели своя ритъм
и с тези прости думи
уютът сви гнездо в ума ми.
Гларус някакъв изграчи 
с клонка в човка
как да избегне
на котката коварната клопка?
Под ореха стар
развързали душите
от всякакъв товар
живеехме мечтите
макар и за миг  
намерихме дом
в тишина и във вик
с морето пред нас
и големия син небосклон
аз те гледах в захлас. 
Сетивата ми събудени
в устрем полетяха
мирис на жасмин и кюфтета
в едно се сляха. 
А ние
танцувахме по ръба
разпукващи се цветни пъпки в нощта
в азбучена палитра
от а до я
която ако овладееш можеш да напишеш
45 хиляди неща.
Едно такова чудо ни разплака
друго ни размисли
трето ни разсмя
да, усетих града
най-подир усетих топлина.
По кожата ти ръката ми рисува
капризните случайности
една след друга
по-красиви от плана
за друга история ще останат
но в тази искам да ти споделя
че щастлива следа
в мен остави града.

Крещи ми се

Ако не изкрещя 

всичката 

тишина

напираща  

раздираща 

отвътре 

ще бъда просто 

кораб мъртъв.. 

а после 

ще се пръсна

и хиляди останки

на дъното на океана 

след мен 

ще търсят само..

Закърмена 

със музика 

и вино 

танци 

и счупени чаши 

като на кино 

а ти казваше

че тишината 

ми отива..

Крещи ми се

най-диво

най-човешки 

по дяволите 

всички грешки 

имам нужда 

от ръба на скалата 

и да гледам в очите 

себе си когато 

най-много мога 

да се позная пак

открила как 

да викам рая

в стар рефрен..

Благодаря за тишината

всеки за нещо е роден..

И ставам крясък 

избирам трясък 

и нека се срути земята 

след мен!

-Вики Вика, 1.11.2021

Стоп! Така не върви!

Да се преструваме 

че сме щастливи 

Стоп! Така не върви!

ще щракне с пръсти режисьора и дубъла 

ще трябва да повторим  

(всъщност всеки следващ 

е като предишния 

колко пъти можем да изиграем 

че сме щастливи 

без да ставаме по-добри 

всъщност всеки следващ

е по-лош от предишния 

да се преструваме 

че сме щастливи 

докато в нас боли)

Все по-тъпа е болката 

накрая изчезва дори 

наште преструвки 

забравяме 

и все по-лесно

към финалния кадър 

се приближаваме

няма нужда от повторение 

той е толкова реален

режисьорът ръкопляска

с вдъхновение 

публиката възторжено крещи

а ние захвърлили всички преструвки

преродени и 

по-добри 

за пръв път сме истински 

и щастливи 

с най-тихото сбогом, нали..

-Вики Вика, 17.10.2021

Зрител

Да съм зрител 

на собствения си живот 

хляб и зрелища

остана само хляба 

който изкарвах 

на чéлото с пот

но това беше “тогава”..

Да съм нечакан гост 

на празен дом – сърце 

без молитва и пост

с отрязани криле 

не се познавам

в това огледало..

Гледам отстрани

сянката ми витае

из пространството вяло

а усмивката от преди 

прашасва забравена

отлежала бутилка 

на бара

всъщност просто 

съвсем изветряла..

Да не ми се крещи 

погълната в тишината изцяло

а бяха златни дни 

и тая бихме изпили 

потънали заедно 

в сладка забрава..

Да съм зрител на лошо 

режисирано представление

погрешка си купих билети 

но няма значение 

то вече свършва, нали 

ще изчакам, дори да боли

протягам ръка 

не да се хвана 

(спасение няма) 

а да помахам 

на себе си

и онова “тогава”

на края на пътя 

само то ти остава…

-Вики Вика, 12.10.2021

Не е късно

Тъгата е като удобна стара дреха 

загръщаш се във нея

и търсиш си утеха

приютява те полека

в ъглите ръбати

вече не сте

далечни познати 

без нужда 

от клетви във вярност

тихо вричаш се 

на всеотдайност 

изучаваш я с грижа 

тя е толкова близо 

в прегръдката си 

ласкаво люлее 

детето в теб 

пораснало без време 

и всичките ти неродени..

И ето, ти си тъгата 

гледат те и си мислят 

“Горката!”

Но отдавна вече няма значение

чуждото хорско мнение

тъгата е в теб и ти си във нея 

за никъде не бързаш

с нетърпение

не е пауза, а избор

който някой вместо теб е взел..

Тъгата ли твойте сили отне?

А светът навън все още се случва 

и все по-тихо зове:

“Не е късно, вземи се в ръце!”

– Вики Вика, 2.10.2021

Захаросан пълнеж

Тръпката

отдавна нечакана

върна се просто така 

и съвсем без да пита 

направи си малка шега.

Не ме оставя намира

аз и не напирам 

след втората бира

огънят подклажда се сам.

Няма нищо случайно

точно тогава и точно там  

запалката ми банално

забравена 

в тема за разговор

да превърна 

без никакъв срам.

А другото е по-ясно

от бял ден 

макар и неизказано гласно

аз знам че си мислиш за мен.

Но бързам да те разсмея

за да може полека 

да пратя в забрава 

тоя копнеж

и тръпката само 

в мен да остане 

на тая сладка раздумка

захаросан пълнеж..

-Вики Вика, 24.09.2021

избираш ли мен?

Живота ми бавно изтича 

ден подир ден..

Къде е онова момиче? 

Остро въпросът 

отеква във мен.. 

Препъвам се 

падам

продължавам да тичам 

и стрелям във гръб:

А кое пък е то?

И то ли всъщност 

ми липсва

или нещо друго гнети ме

уж незнайно какво..

На глас не изричам 

твоето име 

но знам че ти знаеш.. 

прости ми..

не искаш проблеми 

но някакси просто 

съм убедена 

че ти си мойто спасение..

а аз за тебе

на пълното щастие 

олицетворение..

защото вярвам в това

че когато обичаш 

и си обичан 

можеш леко да прелетиш 

над всяка беда..

Живота ми бавно изтича

ден подир ден 

вече не смея да питам 

и все пак..

избираш ли мен?

-Вики Вика- 4.08.2021

Спокойна самота

Ослушвам се

като престъпник

макар и

в своя собствен дом

асансьорът

току-що до мене спира

с тъжен стон..

отключва се врата

съседът късно се прибира

а аз със сведена глава

в отсъствие на себе си

избирам..

Своята зависимост

и ритъма

на учестеното си дишане

Очакването да си тук при мен

след скитането на безкраен ден

Главата си да прислониш

кротко да заспиш..

и в тишината на нощта

Потънала

в спокойна самота

Да си измисля любовта..

-Вики Вика, 19.06.2021

Голямата книга

Голямата книга е като голямата любов. Ако искаш да вярваш в нея, разбира се. Може да я наречеш и голяма среща, ако държиш да си буквалист и все да си ми на контра..Все пак за някои неща сме съгласни. Знаем, например, че ще има край. Не знаем точно кога и как, но ще дойде, защото така трябва. Не заради писаните и неписани закони от някой друг. Сами душите ни са го преднаписали. Други уроци имат да учат, пътища да извървят, на други души да помогнат. Но не можеш да извърнеш поглед от Голямата среща, въпреки предначертания й край. А може би точно заради него, едновременно искаш да спреш да четеш, защото е толкова хубаво, че искаш да го задържиш завинаги, и не можеш да спреш да го правиш, поради същата причина, въпреки че това те доближава все по-безвъзвратно към финала. Да попиваш всяка дума, дъх и жест, да се усмихваш, да се просълзяваш, повече да чувстваш, по-малко да мислиш. Ред, след ред, ден след ден. Интензивността на всеки миг изостря сетивата ти до взрив. Светлината е толкова ярка, че очертанията за време и пространство, които оформят последната точка, избледняват безмилостно. И все пак знаеш, че идва. Боли те. Но ти е хубаво. Няма миг, в който да си кажеш – в повече е. Поглъщаш свръхдози от Голямата Среща. Чета тая Голяма книга и изживявам отново любовта ни, срещата ни, де, извинявай! Далечна е и все пак някак близка. Завинаги ще бъде такава. И просто ще е. Безвременна. Непреходна. Тук и сега. И винаги. След режисирания от мен край, защото беше единственият, който можех да контролирам в урагана от чувства, който се завъртя през последните няколко години и единственият възможен такъв, ми се струва понякога, че всичко съм си измислила. Голямата книга ме връща, без да иска, към теб. Оставя ми тишината на знанието, че е истина. И благодарността към душите ни, които не предадоха себе си. Те имаха нужда от тая среща. Тая книга беше написана преди началото на времето и ние нямаше как да не я прочетем заедно. Безкрайно чисти и искрени. Без лъжи, нито към себе си, нито към другия. Без излишни клишета, фойерверки и зрелища. Дъх по дъх, дума по дума.. и някои многоточия. Когато две души се срещнат, просто е истинско. Не е липса и нужда. Няма нужда от вричане. И е много повече от привличане. Има чувство на правилност. Среща. Прислоняване. Тишина. Верни на Голямата среща и на избора, който душите ни са направили, с уважение и разбиране, и съзнаване. И без мелодраматизъм спускаме завесите, затваряме Голямата книга, слагаме край. Няма друг спектакъл, драги. Но душата ми, ако искаш да знаеш, е щастлива, че е познала твоята душа и че е вдишала и издишала чрез Голямата книга глътка въздух – свобода, тишина, любовта.

ПС: на Мария Лалева и най-голямата книга; и на най-голямата среща, която няма нужда да наричам поименно

-Вики Вика, 31.05.2021

-на Вики Вика-

Преди 4 години извадих рамото си за първи път. Неочаквано. Ужасно болезнено. Около 15 вадения по-късно не става по-лесно. Мислиш си, че би трябвало да си подготвен за болката. Вече си я преживял, знаеш какво да очакваш. И въпреки това всеки път е като за първи път. И когато те връхлети, си убеден, че никога няма да спре. Колкото по-дълго рамото стои извън ставата, толкова по-зле става. Първите мигове, между другото, не са най-гадни. Парализиран си, знаеш какво става, но все още отказваш да го приемеш. Дори не можеш да крещиш. Изначалната паника обаче бързо отстъпва място на болката и тя се намества удобно там, където всъщност трябва да виждаш рамото си. Напълно безпомощен си. Когато това прозрение те удари, спасение няма. Въпреки че на теория много добре знаеш какво трябва да направиш, не можеш да помръднеш и просто да вкараш рамото си обратно. Мястото започва да пулсира, ти започваш да трепериш неконтролируемо. А най-минималното движение ти коства адска мъка и ти напомня какво безполезно лайно си и как това можеше да не се случи пак и отново, ако беше тренирал. Тоя път обаче има и нещо друго. Не просто си ръкомахал щастливо в някой бар. Имало е удар. 65-килограмовото ти тяло се е забило с двуколесно превозно средство в МПС, отблъснало се е и се е стоварило като торба с картофи на земята. В момента си костенурка, а шибаната гравитация има извратено чувство за хумор и не харесва корубите на некоординираните костенурки. Времето спира. Лежиш по гръб, стиснал челюстта си много по-здраво от необходимото и главата ти пулсира. Единствената функция на мозъка ти е да те парализира. Май му казват защитен механизъм. Отваряш очи с мъка. Затваряш ги бързо с надежда, че това не се случва в действителност. Истина е, мамка му. Поглеждам се отстрани или отгоре, за момент тялото ми е там, но аз не съм в него, просто стоя някъде наблизо, следейки го с невярващи очи и го анализирам. Главата ми е на мястото си, очевидно ме боли, но това не е важно в момента. Четири крайника – три, от които, напълно изрядни. Почти съм готова да триумфирам. Връщам се в себе си. Не си давам зор да стана от земята. Убедена съм, че колата, която ме засече, отпраши с мръсна газ. Нямам сили да се ядосам. До кога мога да лежа тук, докато съм обездвижена и все още необезпокоена от болката, тъй като адреналинът, от току що случилото се, продължава да ми е съюзник? Логиката ми казва, че трябва да се опитам да стана от пътното платно. Как, по дяволите минават, всички коли около мен? Има ли изобщо други коли? Опитвам се да се надигна, моментът на осъзнаването, че рамото ми не е, където трябва да бъде, ме връща отново на земята. Предавам се. Някой ще дойде, ще ме вдигне на ръце, моят рицар на бял кон, и всичко ще бъде наред. Мамка му, това наистина ли се случи? Бях толкова близо до това да избегна удара. Някакви момчета идват при мен и ми крещят да се изправя. Не мога да им отговоря. Имам чувството, че всичко, което ще излезе от устата ми, са неистови писъци на болка. Не мога да си го позволя. Успявам да им кажа, че не мога да стана. Продължавам да лежа на земята. Реалността обаче започва да ме удря здраво, което означава, че и болката се увеличава. Някой ми помага да се надигна. Това ми коства зверски усилия. Съумявам обаче да се задържа права. Напрягам всичките си сили върху това да не мърдам. Стоя на два крака. Това го мога. Стояла съм права часове наред, без да мърдам, на някои от най-убийствено тъпите си работни места. Просто стоиш. Нищо друго не се изисква от теб. Да, моля ви, звъннете на линейка, някой трябва да ми намести рамото. Не мога да се справя сама. Чувството на безпомощност е ужасно. Времето започва да тече. Чакане. Някой да дойде и да ти помогне. Мислите ми се въртят около това как да не крещя от болка и как по дяволите това се случи. Започвам да прехвърлям сцената на “катастрофата” в главата си, паниката от случилото се обаче ме парализира и изтрива обективната реалност. Не виждам колата, която ме засече. Знаех си. Изведнъж се появява непознат мъж и полиция. Върнал се е значи, мисля си. Разбирам, че линейката е извикана преди 15 минути. Намирам се на толкова от Пирогов. Полицаят ме кара да обясня какво се е случило. Не искам нищо да обяснявам. Искам просто рамото ми да си отиде на мястото. Започвам да се изнервям, а болката да ме връхлита с все повече сила. Ново позвъняване на линейка, този път от органите на реда. Като че чакането този път не е толкова дълго. Спасена съм, мисля си. За съжаление, полицаят не е същото мнение. Бута в ръцете ми някакво сведение, което да разпиша. Не, това няма как да се случи в момента, драги.. От линейката излизат някакви лелки, които се суетят..Минава още твърде много време. Нищо ти няма, момиче, айде качвай се в колата, чувам подвикване. По-бързо, няма само теб да чакаме – докато със сетни сили тътря крака към линейката. Бясна съм. И ме боли. Но все още не съм крещяла. Мълчала съм стоически по мои сметки поне 40 минути. Но идва неподозирано препятствие – най-високото стъпало, което някога премреженият ми поглед е виждал. Отказвам предизвикателството. Всеки трябва да си знае възможностите. Лелките са на друго мнение и започват яко да се изнервят. Но дори след виковете им, че съм лигла, не мога да превзема този Еверест. Налага се да пусна рамото си, което до сега грижливо съм придържала със здравата си ръка, за да се набера и на колене да прекрача прага на заветното спасение на четири колела. Мъките не свършват, нито виковете по мой адрес. Новото условие да потеглим е да легна, което означава допълнително движение от моя страна, помощ не ми е предложена, има само остро нареждане. След като не съм обелила почти дума от близо час, гневът ми се излива върху непрофесионализма, който ми причинява допълнителна болка в този момент. Не искам човешко отношение. Просто адекватно такова.Такова не последва и в Пирогов, не обвинявам лекарите. Аз съм просто пореден случай в тоя кабинет, в който се чувствам почти като у дома си. Да живей травматологията! Съкращавам някои излишни детайли, които са изпълнени предимно с физическо неудобство, гняв към системата, към беемветата и към мен самата. Два часа и половина по-късно рамото ми е на мястото си. Алелуя! Който го е преживявал или който ме познава, знае, че мъката не свършва с наместването. Особено тоя път болката в съчетание с удара ще държи влага поне още седмица, а комоциото е безплатен бонус.Важното в историята обаче е друго. През далечната 2017 г., когато за пръв път бях в подобна ситуация и писах безкрайно дълъг статус, той беше зареден с обич, щастие, благодарност и красива вяра, че всичко ще бъде наред. Нищо вече няма да е същото ми беше лайтмотив през последните 10 години. Е, някои неща остават същите, ето рамото продължава да ми се вади. Само че аз не съм същата. Болезнено е да си го призная. Психическата болка взема превес над физическата в тоя момент. Чувствам, че през последната половин година съм ударила дъното. Емоционално имам предвид. Сега го ударих и физически. Може би от тук вече къде по-надолу няма. И ще да последва оттласкване нагоре, нали? Така ми се иска да си мисля. Най-жалкото в цялата история съм аз. Потънала в собственото си самосъжаление, изградила толкова стени около себе си, че сама не мога да проникна отвъд тях..Пиша това със здравата си ръка (лявата) и си мисля за нещата, които ми костват зверско усилие, и предизвиквам всички да пробват да направят с ръката, която не им е водеща:- да си избърша задника (да, започвам с най-важното)- да се изкъпя – да се избръсна (всъщност това не е просто трудно, а невъзможно)- да си запаля цигара – да си отворя бира – да прегръщам- да набера тоя текст на телефона сиПиша това със здравата си ръка – неводеща, и си мисля за 2017-та и момичето, което си извади рамото тогава, за първи път. Делят ни около 15 изваждания, цяла една вечност. Търся го напоследък. Съвсем тихо. Не смея да го извикам. Забравила съм как. Срам ме е да се срещна с него. Какво ще си каже, като ме погледне? Дели ни цял един свят, дели ни едно безкрайно високо стъпало, което ми се струва непосилно да изкача, особено с извадено рамо.Но всъщност мога. Направих го, нали..Крещиш от болка, без да те интересува кой ще те помисли за лигла, пускаш болката да те боли, падаш на колене и лазиш, ако трябва, но със сетни сили се изправяш. Сам. Болката не спира. Но ти си успял. Има шанс. Не е късно. Ще те повикам, Вики Вика..

-Вики Вика, 16.05.2021

-2021 vs. 2014-

Счупих пепелника

някакви стъкла

се разпиляха

фасове

парчета щастие

и на балкона прахоляка

сякаш във ведно се сляха

не побързах

да хвана метлата

миналото

ме удари с лопата

други счупени неща

във мен се взряха:

вдишани животи

дори със сетни сили

все на пълни обороти

други

пепелници

чаши

и сърца

разбити

крещящи

в тишина..

останах си все толкоз непохватна

и след чупенето няма път обратно..

-Вики Вика, 28.03.2021

Отрязък от време

Отрязък от време

..обичам те..

в края на зимата

се стопява снега

отникъде пряспа

небрежно надничаща

се изпречва на пътя ни

напук на света..

Отрязък от време

на пролет кокичето

навирва смело глава

ситни стъпки пробягващи

в обратна посока

оставят без дъх

една красота..

Отрязък от време

с на лятото слънцето

гларуси къпят крила

в морско синьото

изниква вселена

наричам я с твоето име

намерила фар и все пак

се разбива една лодка

в нощта..

Отрязък от време

на есен излитат

всички ята

и цялото бреме

на просто “обичам те”

се стоварва над мене

и нищо не е в синхрон

само наште души

отвъд всички сезони

за миг сливат се в полутон.

-Вики Вика, 18.04.2021

м о н о л о з и /7/

Гледам резката между двете си вежди.. запечатала всичките ми намръщвания.. кога станаха толкова много.. гледам мивката, която си обещавам да измия вече от три седмици.. гледам се в огледалото и си мисля за баща ми, който има рожден ден днес, а аз не съм при него.. първият му рожден ден, на който не съм там.. изморена съм, тати, съжалявам.. няма проблем, ще се видим по-нататък.. съжалявам и се мразя, докато се гледам в огледалото и си мисля за него и за това колко бързо изтича времето.. и колко е лесно да го изпуснеш.. обръщаш се и вече го няма..обръщам се и вече ме няма.. няма ме там, където може би трябва да съм.. а ти още си там.. докато аз се гледам в огледалото на банята, която обичам, заради хубавите й плочки ..каква глупост.. докато се гледам в огледалото на банята, която мразя, защото ме е вкопчила в себе си.. резката между веждите ми се намръщва все повече и знам, че това е първата ми бръчка.. търся тези около устните си от хилядите ми усмивки.. няма ги.. намръщената гънка се смее победоносно.. и сълзите ми напират.. и искам просто да видя баща ми, защото става на 60.. и го обичам.. изморена съм.. безкрайно съм изморена.. съжалявам.. нищо, по-нататък.. всичко е наред.. добре съм.. или се излъгвам, че съм добре.. вече не мога да направя разликата.. но намръщената резка между веждите ми, която ме гледа от другата страна на огледалото, знае..

-Вики Вика, 29.03.2021

Очите ми парят

Очите ми парят

от сълзи

отдавна стаени

за всяко нещо

си има време

[сега го отнася възглавницата

на нея хич не й дреме]

свалям маските

една по една:

на приятел..

служител..

жена..

дъщеря..

оставам

гола

тиха

сама

[спри да ревеш

ми казва гласът

няма да слушам

не и тоя път]

аз съм

пустиня

пресъхнала

нощ във деня

аз съм

тънкото

стържещо

тъпо

острие

и режа душата си

парче по парче

после край

и някакви надписи

които никой не чете

прах при праха

пепел при пепелта

в началото бе Словото

не можах да го разбера..

-Вики Вика, 27.02.2021

Друго време

Мълчи ми се

със тебе

потъва ми се

във очите ти

обича ми се

в друго време

превръща ми се

в онова момиче

слива ми се

с тишината ти

и търсят ми се

пристани

където

напук на зимата

цветовете разлистени

по-упорити от всякога

да се появят

и трепетното наше

вдишване

без звук

да освети

изгубения ни

житейски път..

-Вики Вика, 10.01.2021

Носталгия

Носталгията по всичко

което е можело

но никога не е било

по тея страшно

отлитащи мигове

които се случват само

в другото полукълбо

и още

докато ги изпиваш

те вече

са песъчинки изтичащи

между пръстите

между ръцете ни замръзващи

но вплетени за последно

в едно

..

винаги “последна” бира

защото нощите превалят

и денят надделява

със страшна сила

а тихото наше прибиране

размива

почти уловените мигове

и само тази носталгия

остава завинаги в мен

като болка на коляното

обажда се тихо

и без да пита

в студения есенен ден..

-Вики Вика, 23.12.2020

просто послание

Събуждаш се

и нищо не е наред

не знаеш дали е света

или пък е от теб

напразно се мъчиш

да влезеш в деня

в гърлото буца седи

сърцето от болка тежи

притиснат

приклещен

бесове

страхове

и вини

опитваш се някакси

да обясниш

оставаш нечут

а погледът глух

те пронизва

болезнено

своевременно

безсилно

с последно желание

за грозната истина

затваряш очи

със сетно дихание

и в усмивка почти

без думи оставяш

просто послание

“ще бъде пак хубаво

както преди..”

-Вики Вика, 11.12.2020

забравих…

От толкова много животи

за другите

забравих какво е живот

и сега се уча

да стъпвам

и дишам

за пръв път кислород

боли ме, разбира се

но то е така с обичта

и протягам към себе си

плахо пръсти

да излекувам раната

в свойта душа

съжалявам за някои

казани думи

за други неизказани неща

и че без да искам

съм наранила

най-близките ми на света

и все пак аз обичам

и това ме прави човек

понякога правя грешки

вината си изгарям на свещ

прости, ако искаш

аз все още нямам сили

на себе си сама да простя

но мога тихо да слушам

сърцето ти как шепти ми

и мъничко топлина

да ти подаря..

-Вики Вика, 17.11.2020

– и з п о в е д и –

Има такива моменти, в които искам да чуя гласа ти.. Минаха две години и вече не мога да си го представя..

Ти и без това беше много мълчалива. И по-често слушаше и по-малко говореше. Не мога да си спомня гласа ти, помня мълчанието ти. То беше успокоително. Аз каканижех своите малки-големи истории. Никога не ми каза, че съм смешна. Винаги ме изслушваше с топла усмивка. Ти просто искаше да чуваш гласа ми. Мисля, че никога не те попитах какво мислиш. Никога не ми даде съвет. И въпреки това в твоето мълчание, намирах всички нужни отговори на незададените си въпроси. Аз не съм се променила. И ми е лесно да си представя, че набирам номера ти и ти говоря същите неща, дори някои от тогавашните събития да са се попречупили малко, всичко пак се случва по същия начин в главата ми. Същите тревоги, същите страхове. Така че и монолозите ми щяха да са същите. Така, както и мълчанието ти. Не мога да изтрия номера ти. Понякога попадам на него случайно в телефонния указател, търсейки съвсем друго име и бързам да изляза от тоя екран. Ти беше еднаква в последните 10 години. Не мръдна. Лицето ти се запази едно и също. Само като че мъничко се смали. Когато те прегръщах, се шегувахме, че аз съм ти майка, а ти си моето дете.

Въпреки че ти винаги беше втората ми майка, когато и първата не е била до мен, ти не ме остави. Толкова обич, спокойствие и топлина имаше в теб. Живя в тишина. Никога никому лоша дума не каза. Никому не разкри тревогите си. Винаги беше опора. Отиде си в тишина. И в страдание. Отиде си така, както живя. Спомням си горе долу последния ни разговор или по точно последния мой монолог. Спомням си, че ти се извиних, че твърде много говоря, а ти ми благодари и каза, че обичаш да ме слушаш. Спомням си и не спирам да си спомням, защото е тук в мен чувството ми на вина. После бях до теб, но беше късно. После ти се молех да кажеш нещо, но ти както винаги, стоически мълчеше. После държах ръката ти цяла седмица и вярвах, че това не може да е краят. Защото ти никога пред нищо не се предаваш. Когато дойде в чужда страна, чийто език не говориш. Без приятели и близки. И стана по-бълкарка от всички българи. Когато мъжът, заради когото напусна родината си, си отиде. Когато снаха ти те унижаваше в собствения ти дом. Когато внукът ти те заплашваше с убийство. Когато синът ти, който се отрече от теб, но ти от него никога, си отиде. Когато дъщеря ти не спря да те разочарова. Когато остана съвсем сама..Ти не се предаде. Не вярвах, че някога ще го направиш. Че силата вътре в теб, която раздаваше смело на всички, ще те напусне. Но се случи. Времето лекува болката, но не и обичта.

Пиша ти сега така, както преди ти говорех. Ти не можеш да ме чуеш. Нито да ме прочетеш. Но аз си мисля за теб и те обичам така, както винаги.

Боже, колко ми липсваш бабо !

-Вики Вика, 16.11.2020

ден като ден

Събуждам се

с неясни мисли

и неопределен копнеж..

навън е есен

и листата ми шептят

излез..

аз избирам да не слушам

и затварям всички щори

изключвам телефона си

със света не ми се спори..

отварям бира

докато кафето изстива..

и съвсем забравям всички

обещания планове грижи

чужди и лични..

в мрака на съботната светлина

с неясни мисли

и неопределен копнеж

протягам ръка..

не, не ми се излиза

и обичам чорлавата си коса..

не разбираш ли

не мога да дишам

и не е от вируса

задушавам се в самота..

болката сладка

така ми прилича

като невинно момиче

готово да го обичаш

но незнаещо как да поиска

остави ме сега..

просто да полежа

есента и без мен

ще пее своята тъжна песен

нека просто е събота

ден като ден

с неясни мисли

и копнеж неопределен..

-Вики Вика, 7.11.2020

Обичай ме, любов

Обичай ме, любов

в мълчание и в думи

в погледи

въздишки

в бели стихове

обичай и сърцето и ума ми

и тялото ми ти обичай.

Обичай ме, любов

със топлина и грижа ме обличай

и дръж ръката ми когато плача

не се плаши от сълзите ми

и не бягай

дори когато соча ти вратата.

Разбирай ме, любов

не искай да ти обяснявам

бъди до мен и ме притискай силно

не ме оставяй

бесовете си сама да укротявам..

Не можеш ли, любов?

Не знаеш как?

Не искаш?

Забрави тогава..

На себе си

не искам да изневерявам..

Довиждане, любов

опитах се, не се получи

но друга някоя и някога

навярно чака да се случи..

-Вики Вика, 27.10.2020

Животът ти се събира

Животът ти се събира

в няколко торби

и два сака

единият пълен със книги

животът ти се събира

в няколко рими..

За пет часа

разпредели всичко

от последните пет години..

Сега някакви вещи те чакат

на вратата

сега една болка ти тежи

на душата..

Крещиш я

ревеш я

тя не си тръгва

тръгваш си ти

и това е присъда

и все пак със сетна надежда

че както торбите си

сам подреди

така и животът ти

се нарежда..

Няма как да грешиш

всеки избор

на нещо те учи

сълзи преглътни

дъх нов поеми

има още какво да се случи.

-Вики Вика, 10.10.2020