Има такива моменти, в които искам да чуя гласа ти.. Минаха две години и вече не мога да си го представя..
Ти и без това беше много мълчалива. И по-често слушаше и по-малко говореше. Не мога да си спомня гласа ти, помня мълчанието ти. То беше успокоително. Аз каканижех своите малки-големи истории. Никога не ми каза, че съм смешна. Винаги ме изслушваше с топла усмивка. Ти просто искаше да чуваш гласа ми. Мисля, че никога не те попитах какво мислиш. Никога не ми даде съвет. И въпреки това в твоето мълчание, намирах всички нужни отговори на незададените си въпроси. Аз не съм се променила. И ми е лесно да си представя, че набирам номера ти и ти говоря същите неща, дори някои от тогавашните събития да са се попречупили малко, всичко пак се случва по същия начин в главата ми. Същите тревоги, същите страхове. Така че и монолозите ми щяха да са същите. Така, както и мълчанието ти. Не мога да изтрия номера ти. Понякога попадам на него случайно в телефонния указател, търсейки съвсем друго име и бързам да изляза от тоя екран. Ти беше еднаква в последните 10 години. Не мръдна. Лицето ти се запази едно и също. Само като че мъничко се смали. Когато те прегръщах, се шегувахме, че аз съм ти майка, а ти си моето дете.
Въпреки че ти винаги беше втората ми майка, когато и първата не е била до мен, ти не ме остави. Толкова обич, спокойствие и топлина имаше в теб. Живя в тишина. Никога никому лоша дума не каза. Никому не разкри тревогите си. Винаги беше опора. Отиде си в тишина. И в страдание. Отиде си така, както живя. Спомням си горе долу последния ни разговор или по точно последния мой монолог. Спомням си, че ти се извиних, че твърде много говоря, а ти ми благодари и каза, че обичаш да ме слушаш. Спомням си и не спирам да си спомням, защото е тук в мен чувството ми на вина. После бях до теб, но беше късно. После ти се молех да кажеш нещо, но ти както винаги, стоически мълчеше. После държах ръката ти цяла седмица и вярвах, че това не може да е краят. Защото ти никога пред нищо не се предаваш. Когато дойде в чужда страна, чийто език не говориш. Без приятели и близки. И стана по-бълкарка от всички българи. Когато мъжът, заради когото напусна родината си, си отиде. Когато снаха ти те унижаваше в собствения ти дом. Когато внукът ти те заплашваше с убийство. Когато синът ти, който се отрече от теб, но ти от него никога, си отиде. Когато дъщеря ти не спря да те разочарова. Когато остана съвсем сама..Ти не се предаде. Не вярвах, че някога ще го направиш. Че силата вътре в теб, която раздаваше смело на всички, ще те напусне. Но се случи. Времето лекува болката, но не и обичта.
Пиша ти сега така, както преди ти говорех. Ти не можеш да ме чуеш. Нито да ме прочетеш. Но аз си мисля за теб и те обичам така, както винаги.
Боже, колко ми липсваш бабо !
-Вики Вика, 16.11.2020
Вики Вика 